Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— И защо? — обади се Ломан.

— Не беше никак трудно. Повечето помещения са естествени кухини и просто ги свързахме една с друга. Отвън върхът изглежда доста масивен, но отвътре е надупчен като швейцарско сирене. — Той се засмя на сравнението си. — Има стотици подобни пещери. Цяло чудо е, че при строежа на тунела не сме се натъкнали на тях. А останалото… Вие всъщност бяхте тук. Знаете колко голям бе строежът и не бе особено трудно да се изкарат няколкостотин кубика скала повече, без това да направи впечатление някому.

— Значи, затова беше забавянето накрая? — попита Ломан.

Франке неохотно кимна с глава, но Варщайн учудено погледна. Ломан поясни:

— Тунелът бе открит три месеца след обявения срок. Само не ми казвайте, че не знаехте!

Не, наистина не знаеше. Когато тунелът официално бе готов, неговият срив отдавна бе взел такива размери, че не се интересуваше от нищо друго освен от сгромолясването на собствения си малък свят. Още повече пък за тунела Гридоне и всичко, свързано с него. Просто вече не искаше да знае нищо за това.

— И какво всъщност е предназначението на всичко това? — попита отново Ломан. Бяха стигнали преградата и вместо отговор Франке посочи тясна врата с алуминиева рамка. Пръстите му бързо и сигурно зададоха цифровия код. Лек шум и във вратата се появи малка пролука. Франке не влезе веднага, а изгледа още веднъж продължително Варщайн с неопределено изражение на лицето. После бутна вратата и ги покани да го последват.

Подреждането бе напълно различно от неговото, но веднага го разпозна, в същата част от секундата, в която пристъпи вътре. Апаратурата бе много по-голяма, елегантна и сигурно технически по-перфектна. Може би и много по-мощна, но въпреки това не бе нищо друго, освен…

— Моят лазер… — прошепна той. Подейства му като удар в лицето. Дори в момента не можеше да каже какво точно изпитва. Гняв? Разочарование? Яд? Сигурно от всичко по малко, но имаше и още нещо. Чувство, което надминаваше всичко това. Не гледката на апаратурата го засегна толкова, а това, че знаеше какво означава всичко.

— Да — каза Франке. — Или поне уред, който е конструиран на същия принцип. Направихме няколко подобрения, но идеята е същата.

Варщайн не можеше да каже нищо. Ръцете му започнаха да треперят и сякаш желязна ръка стисна гърлото му. За момент като че ли цялото помещение се завъртя около него. Обзе го гняв, неописуем гняв, за който нямаше вентил.

— Момент, момент — обади се Ломан, — значи това тук е вашият уред? — Той посочи към множеството лещи, кристали и увеличителни прибори, които заемаха по-голямата част от помещението. Нито Варщайн, нито Франке реагираха на думите му и след малко той продължи: — Същият апарат, който тогава ви счупи врата пред съда, защото Франке твърдеше, че не работи? Апаратурата, заради която ви направи за посмешище пред целия свят?!

— Вие… знаел сте през цялото време… — прошепна тихичко Варщайн, все още не вярвайки на очите си. — От първия ден, нали? Вие, проклет…

— Предполагах, не знаех със сигурност — прекъсна го Франке. — Поне в началото. Но иначе е така, да. Знаех, че в планината, в този връх има не само скали и пръст. — Гласът му стана по-тих. — Последното доказателство открих, когато вас вече ви нямаше.

— Значи през цялото време сте лъгал — продължи тихо Варщайн. — Знаехте, че съм прав и Зарутер също. Той дори ви го каза тогава направо в лицето! В мое присъствие. А аз като последен идиот не проумявах какво иска да каже. Защо, Франке? Какво чакахте? Искахте цялата слава само за себе си или не можехте да понесете мисълта, че има нещо, което не можете да обясните?

— Може би — отговори Франке, без да уточнява кой от двата въпроса има предвид. — Не мисля, че сега има някакво значение. — Върху лицето му се появи бегъл израз на инат, но бързо изчезна. — Откритието ви функционира, Варщайн. И то по-добре, отколкото тогава предполагахте. Резултатите не бяха грешни. Неправилни бяха само въпросите, които задавахме към отговорите, давани от апарата.

— Значи открихте нещо в планината — вметна Ломан — и принудихте Варщайн да върви по острието на бръснача, за да можете да работите в пълно спокойствие и да обсебите цялата слава за себе си?!

Франке презрително го изгледа.

— Изобщо не знаете за какво говорите, глупако. Да, открих нещо! Този уред го откри, ако трябва да бъда точен. Е, и? Може и да е било грешка, но тогава мислех, че е големият шанс в живота ми, това, за което мечтае всеки учен. Да открие нещо ново, нещо много Голямо. Да види нещо, което преди това никой не е виждал. Погрешно или не, не съжалявам. Ако трябва отново да вземам решение, бих постъпил по същия начин.