Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Не… това е… не е възможно! — изпъшка майорът. Искаше да коленичи до войника, но в последния момент се обърна към непознатия мъж, който в това време се изправяше и го погледна с лека усмивка. — Как го направихте?! Кой… какъв сте вие?

— Нищо не съм направил — отговори непознатият. — Не беше нужно.

— Не ми говорете глупости! — Ръцете на майора затрепериха. Не бе човек, който лесно можеше да бъде изваден от равновесие, но това, което виждаше — и то със собствените си очи! — бе просто невъзможно! — Този човек беше мъртъв!

— Такова нещо като смърт няма, братко. Животът не може да бъде прекъснат. Не го ли усещаш? Той е навсякъде — във всяка тревичка, във всеки камък, във въздуха, който дишаш, и в мислите, които мислиш. — Разтвори ръце и пристъпи крачка напред към майора като че ли искаше да го прегърне, но той с вик се дръпна назад. Двама от войниците веднага се озоваха до него и застанаха от двете страни на непознатия. Младият мъж се усмихна. Видът на насочените срещу него оръжия явно не го уплаши, само леко го натъжи. — Не правете това — каза той лекичко. — Никой не бива да насочва оръжие срещу брата си. Нима не знаете, че омразата ражда само омраза?

— Млъкнете! — каза задъхано майорът.

Мислите безразборно се кълбяха в главата му. Не проумяваше какво вижда и не искаше да го проумее. Махна на двама войници и им посочи ранения, който с мъка се бе изправил в полуседнало положение. Олюляваше се от слабост и върху лицето му бе изписано безкрайно объркване, като при човек, неочаквано и грубо изтръгнат от най-дълбок сън и в първия момент не може да разбере какво става.

— Погрижете се за него!

Войниците преметнаха оръжията си през рамо и също така объркано се вторачиха в другаря си. Всички бяха видели какво се случи. Тревата, където бе лежал, и униформата му още бяха мокри от кръвта. Майорът не си разрешаваше да погледне дясната ръка на войника. Експлозията я бе разкъсала на парчета, но той знаеше, че вече е напълно здрава. Той се обърна рязко и нареди на двамата войници до непознатия:

— Пазете този побъркан! Отговаряте с главите си да не избяга!

— Защо се страхувате от мен? — попита с тъжен глас мъжът в черно. — Не е нужно.

Офицерът не отговори. Приближи се и за първи път се вгледа внимателно в лицето на непознатия. То беше… някак странно. Не можа да прецени възрастта му. На пръв поглед изглеждаше млад, почти дете, но в същото време имаше нещо… вечно, да, безвременно в чертите му. Най-странното бяха очите му. Очи на млад човек, но и очи, видели неща, които майорът не можеше дори да си представи.

Можеха да бъдат очите на хилядолетник, а не на дете. Прочете в тях знание и мъдрост, от които по тялото му преминаха студени тръпки. После откри още нещо. До този момент не бе обръщал внимание на облеклото му. Носеше черни джинси, маратонки в същия цвят и черно поло. Напряко през гърдите му минаваше един ред кръгли дупчици. Дупки, причинени от попадения на изстрели.

Майорът толкова често бе виждал подобни неща, че и за секунда не се усъмни какво е. Някой бе стрелял по мъжа от голяма близост. Черният вълнен плат бе не само обгорен, но и целият изцапан с кръв. Но кожата, която прозираше през дупките, бе напълно здрава.

— Кой сте вие? — попита тихичко майорът. Дори не можеше да изпита истински ужас. Сякаш бе упоен и всичките му усещания бяха притъпени. Бе направо благодарен.

— Аз съм ти — отговори младежът. — Ние всички сме едно, братко. Аз съм това, което ти виждаш в мен. От теб зависи какво ще видиш.

Тези думи достигнаха до съзнанието му. Напразно се опитваше да си втълпи, че стои срещу някакъв побъркан, който бръщолеви глупости. Изпита страх пред този непознат в черни дрехи. За частица от секундата, кратък, но ужасен момент, лицето му сякаш се промени по начин, който бе невъзможно да опише с думи. Видя се изправен не пред някакъв чудодеец с лекуващи ръце, а пред Сатаната.

Този момент отмина толкова бързо, както бе и дошъл, но майорът с вик се дръпна встрани и инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

Войниците, застанали от двете страни на мъжа, автоматично вдигнаха оръжията си. Изглеждаха уплашени, но страхът в очите им не бе от непознатия, а заради техния командир.

— Добре, добре — каза бързо майорът. — Всичко е наред. Грешката е моя. — Той шумно пое дъх. — Внимавайте все пак за него. Веднага се връщам.

Заповедта явно не се хареса на войниците, но те се приближиха до непознатия. Единият вдигна ръка, за да го хване за рамото, но веднага я свали. Върху лицето му се появи израз на объркване. Майорът не каза нищо, обърна се и се отдалечи на няколко крачки.