Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Внимание! — Гласът му прозвуча съвсем спокойно и сигурно, с твърдата заповедническа нотка, както винаги. — Готови за стрелба!

Войниците насочиха оръжията. За момент тълпата спря, дори някои тръгнаха в обратна посока. Но натискът на идващите отзад бе твърде голям.

— Не!

Двамата войници, които пазеха младия мъж, се озоваха на земята, когато той с неочаквана сила се отскубна и крещейки, побягна нагоре по хълмистия бряг. Двама-трима се прицелиха в него.

— Не! — крещеше той. — Не правете това! Моля ви! Не бива да го правите! Не се бийте един срещу друг! На половината път между тълпата и войниците той спря и вдигна нагоре ръце. — Опомнете се! Всички сте деца на едно Творение!

От всички чудеса, които майорът и неговите хора преживяха в последния час, това като че ли бе най-голямото. Младежът просто стоеше там, крехка фигура в черни дрехи, един-единствен глас, опитващ се да спре надигащата се буря и дори за секунда изглеждаше, че ще успее. Майорът усети как черните пипала на омразата започнаха да се отдръпват от мислите му, как на мястото на дивото желание да убива дойдоха объркване и ужас и страшният въпрос какво върши в момента, какво щяха всички да извършат. Някои от войниците също свалиха пушките. Върху лицата им се изписа същият ужас и същото неразбиране, които усещаше и командирът им. От теб зависи какво ще стане.

Само че твърде късно осъзна значението на тези думи. Младият мъж продължаваше да стои насреща му с високо вдигнати ръце и гледаше към командира и войниците му. После се обърна — може би, за да повтори думите си към тълпата, а може би и просто от облекчение, че в последния момент е успял да предотврати катастрофата.

Хвърлен от някого камък полетя към него, но не го уцели. Един от войниците не издържа и натисна спусъка. Куршумът уцели един мъж от първата редица и го отлепи от земята.

Майорът чу стогласия вик на множеството, с който то се спусна по хълма, и затвори очи. Най-лошият му кошмар се превърна в действителност…

За изненада на Варщайн Франке отдели време да им покаже и останалата част от подземното съоръжение. Въпреки всичко не успя съвсем да прикрие гордостта, с която то го изпълваше. Лабораторията — защото това не беше нищо друго освен огромна лаборатория — се състоеше от повече от десетина различни по големина помещения, оборудвани с най-модерна и най-скъпа техника и още куп неща, за които Варщайн допреди малко би твърдял, че не съществуват. Не бе физик и теориите за черни дупки и космически енергийни източници не бяха в сферата на неговата специалност, но бързо разбра колко далеч е стигнал Франке в изследванията си през последните три години. Дори накрая да се окажеше, че в планината няма никаква черна дупка, той и сътрудниците му бяха стигнали до резултати, които далеч надхвърляха невероятните усилия, вложени за създаването на лабораторията, и многократно ги оправдаваха. В случай, че накрая останеше някой, който да се възползва от тях…

Обиколката им завърши в помещение, което Варщайн оприличи много повече на команден пулт в космически кораб, отколкото на физична лаборатория. Три от четирите стени бяха осеяни с разпределителни шкафове, монитори, компютърни пултове и безброй други уреди и апарати, чието значение му беше непознато. Не му убягна обаче, че повечето от тях не работеха. Екраните бяха тъмни, лентите не се въртяха, светлинните диоди ги гледаха като мъртвешки очи. От многобройните телефони работеше само един, а техниците старателно работеха, надвесени над множество разглобени компютри. Изглеждаха така, като че ли се справяха не особено успешно. Като имаше предвид, че в помещението в момента имаше около трийсетина души, бе особено тихо. Чувстваше напрежението, което бе обхванало всички.

Варщайн не бе единственият, който бе забелязал, че нещо не е наред. Ломан с нескрита подигравка обходи с поглед помещението и дори не се опита да скрие злорадството в гласа си.

— Впечатляващо, професоре, наистина впечатляващо. И какво ще излезе от всичко това, когато стане готово? Магазин за компютри може би?

Франке явно се бе убедил, че единственият начин да се общува с Ломан, бе човек просто да не му обръща внимание, защото подмина ехидния въпрос и се обърна към Варщайн:

— Не ви показах всичко това, за да се хваля, Варщайн, или пък да ви впечатля. Надявам се, че разбрахте с какво се занимаваме.

— Не съм… много сигурен — призна си Варщайн. — Но мисля, че сте направил огромни постижения.