Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Кое? — попита Ломан.

— И аз не мога да ви кажа. Техниците също не знаят. Нали виждате, че работят. Успяха да пуснат няколко апарата, но никой не знае как.

— Искате да кажете, че това тук… просто са излезли от строя, така ли? — пак попита Ломан.

— Повечето. Някои все още работят. Няколко компютъра, повечето електрически съоръжения и което е много странно, две от телефонните линии. Останалото… Но явно в повредите няма никаква система. А ако има, никой не може да я улови…

— Казано просто — повечето са слепи и глухи — обобщи Ломан. — Надявам се, че не това е било решението, за което говорехте преди малко.

— Решение ли?

Ломан размаха ръце.

— Аварийната спирачка, последната възможност, за която говорехте. Забравихте ли вече?

— Аварийна спирачка? — засмя се Франке. — Интересен израз. Не, не беше това. — Той отново погледна часовника, замисли се малко и тръгна към изхода. — Елате, вече е време.

Излязоха от помещението и се върнаха в голямата зала, където бяха оставили Ангелика и Роглер.

Там картината не се бе променила. Мъжете все още седяха в неправилен кръг и не помръдваха. Въпреки това Варщайн почувства, че нещо става между (или с) тях, че нещо правят. След престоя в студената компютърна зала гледката му изглеждаше още по-странна.

Варщайн откри Ангелика до мъжа и който седеше от другата страна на кръга. Бе клекнала до него с протегнати напред ръце, но сякаш не можеше да преодолее себе си и да го докосне. Пръстите и спираха на сантиметри от лицето му, а върху лицето и бе изписана мъка. Варщайн я съжали. Бе му казала, че не обича вече съпруга си и че сама не знае защо всъщност идва, но от това, което виждаше пред себе си, му стана ясно, че просто не е вярно.

Франке се прокашля умишлено силно и Ангелика вдигна поглед към тях. Продължаваше да седи неподвижно в същото положение, в което бе седяла вероятно през цялото време, докато те бяха обикаляли. После свали ръце, бавно се изправи и дойде до тях. Движенията и бяха някак вдървени.

— Съжалявам, че ви преча — започна Франке, — но ние…

— Няма нищо — прекъсна го Ангелика. — И без друго не мога да му помогна… Това е същото място, нали? Тогава са били тук? — попита тя Варщайн.

— Не точно — отговори вместо него Франке и посочи вдясно от себе си. — Тунелът минава двайсет метра по-нататък в южна посока. Но вие сте права — всички се върнаха тук. — В гласа му се появи плаха надежда. — Той не ви ли каза нещо? Знаете ли защо…

— Не. Нищо не ми каза… Дори мисля, че… изобщо не забеляза, че съм тук. — Тя се разтрепери и от очите и изведнъж бликнаха сълзи. — Моля ви, искам да си вървя. Да се махаме!

— Да, да, разбира се.

Роглер отвори вратата, отмести се встрани и пропусна Ангелика покрай себе си. Тя почти изтича и спря чак когато се отдалечи на десетина метра от помещението. Ломан искаше да я последва, но Варщайн бързо го хвана за рамото и поклати глава. Този път журналистът показа нещо като досетливост и остана. Варщайн излезе навън.

Вървеше много бавно и изпитваше едва ли не страх, защото не знаеше какво да и каже. Винаги бе мразил моменти като този. На половин метър зад нея спря и лекичко я докосна по рамото, но веднага дръпна ръката си, виждайки как тя потръпна при допира му. Но се обърна и го погледна. Очите и бяха пълни със сълзи, но болката в тях бе по-различна от тази, която бе очаквал.

— Ангелика, много съ…

— Не сега! — Тя го прекъсна почти ядосано, пое дълбоко дъх и прокара длан по лицето си, за да избърше сълзите. Варщайн се дръпна назад. Разбра, че в този момент тя нямаше нужда от него. В последните дни се бяха сближили, но болката, която тя изпитваше, бе твърде интимна, за да я сподели с него. — Намерихте ли…някакво решение?

— Щяхме да се радваме, ако бяхме открили проблема — каза Франке.

В първия момент този отговор се стори на Варщайн съвсем неподходящ, но Ангелика се усмихна. Разбира се, думите на Франке не я развеселиха съвсем, но тя явно много по-добре от Варщайн схвана доброто намерение, което се криеше в тях.

— Може би трябва още веднъж да опитаме заедно — предложи тя.

Франке даде знак да го последват. Напуснаха лабораторията под планината по същия път, по който бяха дошли, и по същия сложен начин. След това, което видя през последния час, охранителните мерки се сториха на Варщайн направо смешни. Говориха не за нещо незначително, а за края на света, а сега трябваше да губят ценно време, за да връщат някакви си пластмасови карти на компютъра! Не каза обаче нищо и изпълни безропотно цялата процедура.