Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Вие сте безумец! — изхленчи Ломан. Бе се отдръпнал още по назад и бе закрил лицето си с ръце, сякаш очакваше всеки момент бомбата да избухне.

— Но… не бива да го правите — обади се Ангелика. — Наоколо има толкова много хора… градовете и…

Франке я прекъсна с леко поклащане на главата.

— Никому няма да се случи нищо. Аскона може би ще бъде разрушена, но дори това не е сигурно. Не забравяйте, че сме под планината.

— Но това е атомна бомба!

— При това доста мощна — потвърди Франке. — Въпреки това. Повечето хора надценяват действието на атомните оръжия. Взривната сила далеч не е толкова голяма. Вярно, оръжието е ужасяващо, но и най-мощната атомна бомба на света не може да разруши тази планина. — Той погледна Варщайн: — Кажете, че е така!

Ако не беше толкова ужасен, Варщайн сигурно щеше да се изсмее с цяло гърло. Вероятно Франке беше прав, що се отнася до взривната сила на бомбата — над тях имаше два километра масивна скала, които и такова мощно оръжие не бе в състояние да разруши. Въпреки това експлозията щеше да разтресе половината Швейцария, без да се вземат предвид дреболии като облъчване, земетресения и всичко останало, което следваше. Ломан беше прав — Франке бе един безумец.

— Вие сте специалистът по военните дела — отговори той.

За секунда в погледа на Франке проблясва гняв, но той бързо се овладя.

— Наистина няма никаква причина за паника. Никой няма намерение да взривява тази бомба. Все още не…

— Защо тогава е тук? — изкрещя Ломан. Вече бе загубил напълно самообладание. — Лъжете! От самото начало сте го планирал!

— Това са глупости! — каза остро Франке. — Нямаше сега да съм тук, ако исках точно това! — Той ядосано се обърна към Варщайн: — Накарайте този глупак да бъде разумен, преди аз да съм го сторил!

На Варщайн му бе доста трудно да отдели поглед от огромния метален къс и да се занимае с Ломан. Гласът не му се подчиняваше, мислите му препускаха в безпорядък. С мъка успя да каже:

— Той е прав, Ломан. Нищо няма да се случи, Франке не е от самоубийците.

Ломан въобще не го чу. Гледаше втренчено бомбата и в очите му блестеше панически страх.

— В едно нещо съм съгласен с Ломан — продължи Варщайн, този път към Франке. — Защо я докарахте тук?

— Защото е единствената възможност да се затвори дупката — каза Франке и посочи тавана на тунела. — Намираме се точно под нея. За да съм по-прецизен — точно в средата и. Може би експлозията ще е достатъчна да я разруши.

— Глупости! — не се съгласи Варщайн.

— Имате ли по-добра идея?

— Не това имах предвид и вие го знаете много добре! Тази дупка се е отворила днес сутринта, нали? Не ми казвайте, че сте докарал бомбата преди малко. Водородните бомби не са наредени по рафтовете на спедиторски фирми в очакване някой да ги поръча! От колко време това нещо е тук? И защо?

Франке не отговаряше и гледаше встрани.

— Докарали сте я преди една седмица, нали? — попита тихо Варщайн. Изведнъж всичко му се изясни. Бе толкова просто, че се чудеше как е могъл да не го забележи. Посочи единия ICE. — Когато открихте това тук. Или може би още по-рано, след първия случай? — Гласът му започна да трепери, след това и ръцете му. Цялото му тяло се тресеше. — Вие… вие сте един проклет престъпник! Знаел сте! Предполагал сте какво може да се случи. Знаел сте през цялото време!

— Не! Беше… само мярка за сигурност. За всеки случай. Бях против, но те… те настояха. Варщайн кресливо се изсмя.

— И какво смятахте да правите? Да я взривите, ако малката ви играчка реши да ви избяга?

— Теоретично е възможно! Ако наистина е много малка черна дупка с размерите на атом, тогава е достатъчно да се захрани с енергия и ще експлодира.

— Да, както е възможно и да нарасне и да погълне цялата ни проклета планета! — кресна Варщайн. — Това ли искате?!

Франке рязко вдигна глава и го погледна предизвикателно.

— Какво искате? Така, както седят нещата, тази бомба е може би последното ни спасение. Може да успеем да запушим дупката!

— А ако не успеете, ще се разлетим из Космоса, така ли? — попита ехидно Варщайн.

— Тогава няма да има значение. Три седмици повече или по малко — има ли разлика? Вече ви казах: идеята не беше моя!

— Не беше ваша ли? — Варщайн скочи и така силно го хвана за реверите, че по-ниският Франке увисна във въздуха и замаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. — Ще ви кажа аз какво мисля за тъпите ви ид…

Някой изкрещя. Отнякъде започна да мига червена светлина и пискливо зави сирена. Изведнъж тунелът се изпълни с тропот от крачки, с викове и тичащи фигури. Варщайн пусна Франке и той едва не падна.