Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Там! — каза изведнъж Франке. — Ето го лагерът! Гледайте! Точно под машината Варщайн видя това, което Франке назова лагер — голям, неравномерен кръг, в който тревата бе утъпкана и върху който бяха разпръснати изгаснали огньове. От друидите нямаше и следа.

— Къде са? — попита Варщайн.

— Къде са и войниците? — допълни загрижено Франке. — По дяволите, изпратих цял взвод да ги пази…

— Господи, погледнете!

При вика на Роглер Франке спря по средата на думата и погледна надясно, където сочеше полицаят. Варщайн, Ангелика и Ломан направиха същото.

За няколко секунди вътре стана много тихо. Никой не говореше, никой не помръдваше, сякаш никой от шестимата не се осмеляваше и да диша. Гледката бе толкова невероятна и ужасяваща! След малко пилотът снижи машината и бавно се заспуска към езерото. Лъчът от прожектора се заби надолу, пробяга по върховете на дърветата и храстите, а след това по блестящата мокра тиня, където трябваше да бъдат водите на Лаго Маджоре.

Езерото го нямаше. На негово място под тях се простираше черна равнина, излязла сякаш от нечий кошмар. Недалеч от мястото, където преди беше брегът, лежаха останките на малък кораб, който явно бе заседнал и след това се бе обърнал върху тинестото дъно.

Пилотът следваше отвесно спускащата се пропаст и след малко се озоваха дълбоко под предишното ниво на езерото. От водата нямаше и следа. Тук-там в мократа тиня проблясваше някоя локва или се стичаше малка вадичка, но езерото просто го нямаше, Франке даде знак на пилота да се връща. Той направи широк кръг и взе да се издига.

— Чакайте! — каза изведнъж Франке. — Върнете се! На юг.

Пилотът безропотно се подчини, макар че заповедта никак не му хареса. Още веднъж се снижиха, този път не толкова много, и застанаха над предишното ниво на водата. Машината продължи в указаната посока.

— Там отпред има нещо — каза Франке след малко.

Никой не отговори. Всички добре виждаха какво бе открил Франке, но никой не можеше да каже какво е. Бе нещо голямо и блестящо. Към шума на роторите се прибави далечен, но мощен тътен, който се усилваше с приближаването им към черната стена.

За втори път през изминалите няколко минути в хеликоптера стана много тихо. Сега тишината бе по-скоро упойваща и това, което видяха в светлината на силния прожектор, притисна шестимата пътници като осезаем физически и душевен товар. Хеликоптерът намали скорост и накрая спря. Измина една минута, после още една и още една.

Ломан пръв наруши тежкото мълчание. Това бяха първите му думи, откакто бяха напуснали тунела. Но те почти се изгубиха в грохота на бушуващите водни маси.

— Е, господин доктор Франке, още ли смятате, че ще намерите научно обяснение за всичко това?

Франке мълчеше. Не можеше да отговори. Не можеше даже да помръдне. Погледът му бе прикован в титаничната искряща стена, издигаща се от двете им страни — стена от вода, широка много километри и висока триста метра, стигаща до края на хоризонта. Вода, която с рев падаше в пропастта и там изчезваше така тайнствено, както бе изчезнала и тази част на езерото, над която кръжаха. Нито риф, нито стена задържаха водата, а само една невидима бариера, създадена единствено от нечие желание тя да бъде тук.

— Връщайте се! — каза след малко Франке.

Мълчаха през целия път обратно към Аскона. Варщайн забеляза, че този път пилотът летеше доста над предполагаемата повърхност на езерото, сякаш се страхуваше, че чудото изведнъж може да се окаже само зрителна измама, и водата да се появи по същия невъзможен начин, както бе и изчезнала.

Откриха мъртвите, когато стигнаха до брега. Първа ги видя Ангелика. Извика задавено и закри устата си с едната ръка, а с другата посочи вляво, на около километър източно от тях. Без изрична заповед на Франке пилотът смени курса и увисна над бойното поле. Защото това под тях бе точно това.

— Сега вече знаете какво се е случило с вашия взвод войници — прошепна Ломан. Думите му бяха изпълнени с горчивина и болка. Варщайн изпитваше същите чувства, смесени с гняв заради безпомощността им.

Не само войниците на Франке бяха намерили смъртта си на брега. По-голямата част от убитите бяха цивилни. Варщайн с ужас установи, че не бяха само мъже. Мнозинството простреляни от картечния огън на войниците бяха жени, деца и възрастни. Дори за Варщайн, който нямаше особени познания по стратегия, не бе трудно да се досети какво се бе разиграло. Войниците се бяха окопали плътно до водата, а нападателите бяха прииждали на вълни от улицата и ги бяха нападнали сляпо, без страх и явно без всякакво оръжие. Той се отказа да брои жертвите, но сигурно бяха стотици. Автоматичните оръжия бяха всявали ужас пред себе си, но в определен момент вече не са могли да помогнат на мъжете в тъмнозелени униформи. Може би накрая са свършили мунициите, помисли си разсеяно Варщайн.