Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Най-сетне стигнаха селото. И тук нещата не бяха по-добри. Бурята бушуваше със същата сила по опустелите улици, блъскаше по покривите и стените и сякаш бе прогонила всичко живо. По заповед на Франке хеликоптерът направи три кръга над Порера, но така и не видяха жив човек. Селището под тях бе пусто.

Хората бяха избягали. Високата колкото човешки ръст решетъчна врата, препречваща единствения вход в селището, зееше наполовина изкъртена. Малката наблюдателна кула до нея бе разрушена, част от къщите по тази улица също. Варщайн видя отнесени покриви, срутени стени и никъде не светеше лампа, никъде не се виждаше движение.

— Къде са всички? — викна силно Ангелика.

Воят на бурята давеше думите и. Франке сигурно се досещаше какво е питала, защото само вдигна рамене. После се наведе към пилота и му изкрещя нещо. Хеликоптерът престана да кръжи и се приближи към малкия площад в центъра. И той бе пуст като всичко наоколо, но в южния му край се виждаше огромен влекач в маскировъчен цвят. И в него явно нямаше никой, защото вратата на шофьорската кабина бе отворена и вятърът я блъскаше с всичка сила. От покрива на огромната, прилична на сандък, машина стърчеше счупена антена.

Варщайн изживя поредните минути, изпълнени с ужас и страх, когато пилотът кацна точно до влекача. Дори тук, между къщите, вятърът бе толкова силен, че хеликоптерът се клатушкаше.

Шумът понамаля малко, когато пилотът изключи двигателя и перките престанаха да се въртят, но машината продължаваше да трепери. Франке разкопча предпазния колан и се изправи.

— Какво сте намислил? — изкрещя Варщайн.

Франке посочи влекача.

— Трябва да отида там. Искам да разбера какво е станало.

— Обезумяхте ли? — викна Ломан. — Няма никой, не виждате ли? Не излизайте! Трябва да се махаме!

— Да се махаме? — Франке поклати глава. — И къде ще отидем?

— Но… — Ломан сконфузено спря.

Франке се обърна към пилота:

— Бъдете нащрек! Ако се случи нещо неочаквано, излитайте веднага. Не ме чакайте.

— Трябва да побързате — каза мъжът. — Бурята като че ли се усилва. Ако се забавите, няма да мога да излетя.

Сякаш, за да потвърди думите му, бурята изрева с още по-голяма сила. Хеликоптерът се разтресе. Нещо тупна върху покрива му с глух удар и отскочи. Зелени, червени и сини светкавици разцепиха небето. Варщайн не посмя да погледне през прозореца. Светът загиваше, и то не в преносния смисъл на думата.

— Загубил е ума си! — каза Ломан, гледайки след Франке, който напусна хеликоптера и затича приведен към влекача. Препъна се няколко пъти и с огромна мъка успяваше да се пребори с напора на ураганния вятър. — Какво ще търси още тук?! Всички са избягали!

— Информация — обади се Роглер и посочи колата. — Това там е нещо като команден пункт.

У Ломан като че ли се пробуди професионалното любопитство на журналиста.

— Бил ли сте вътре? Как изглежда?

Роглер сви рамене.

— Много техника, куп компютри и разни подобни. Не разбирам от такива неща. Иначе имаше много войници. — Той плъзна поглед по къщите отсреща. — Не разбирам къде са всички. Сигурно бяха стотици. Какво ли може да се е случило?

Варщайн помисли за Аскона и ужасяващите картини, които бяха видели там. Тогава си мислеше, че по-лошо не може да бъде, но сега разбра, че не беше прав. Гледката на това запуснато, опустошено от бурята място бе още по-неприятна. Сигурно се бе случило нещо невероятно ужасно.

— Избягали са — каза Ломан. Варщайн знаеше, че не е така, но не каза нищо. — Направили са единственото разумно нещо и са изчезнали — продължи журналистът. — И ние трябва да направим същото, докато още можем! Той предизвикателно изгледа останалите трима, но нито Варщайн, нито Ангелика реагираха.

Роглер поклати силно глава.

— Оставаме тук. Той няма много да се бави.

Ломан издаде отвратителен звук.

— Вашият шеф май здраво ви държи юздите, а?

— Не — отвърна спокойно Роглер. — Не ми е шеф. Но съвсем случайно смятам, че е прав.

— За какво? — попита Ломан.

Роглер направи физиономия и демонстративно се обърна настрани. Погледът му срещна този на Варщайн и за момент на него му се стори, че вижда вътре нещо като усмивка. Инстинктивно отговори със същото. Беше много странно, защото почти не познаваше този човек. Откакто се запознаха, бяха разменили само няколко думи. Всичко, което знаеше за него, бе научил от Франке, а то не беше никак много. Въпреки това просто му бе по-симпатичен от Ломан. Роглер бе също толкова уплашен като него или Ангелика и също толкова изнервен, но излъчваше спокойствие и сигурност, които явно нищо не можеше да сломи.