Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Слезте по-ниско! — заповяда Франке. В гласа му се долавяше нещо, което накара Варщайн да наостри слух.

— Какво има? Франке неохотно махна с ръка и долепи челото си о страничното стъкло, за да може да вижда по-добре. — Дайте прожектора по-наляво! И опитайте да успокоите машината!

Кръгът бяла светлина послушно се плъзна наляво и спря върху купчина безразборно нахвърляни едно върху друго разкъсани, кървави тела. Варщайн погледна и бързо дръпна глава, но това не помогна. Гледката не изчезна от погледа му.

— Сега бавно се вдигнете! Посока парка. Но много бавно. И движете прожектора!

— Франке, моля ви! — каза Ломан. — Не ви ли стига вече?

— Затваряйте си устата! — Франке съсредоточено гледа няколко секунди под себе си, после каза: — Не са долу.

Варщайн го погледна.

— Кои?

— Те — повтори Франке. — Магьосниците. Вълшебниците или друидите или както искате ги наречете. Не са между убитите.

Той взе силно да ръкомаха към пилота, но не се дръпваше от прозореца.

— Кацнете! Но внимателно и дръжте парка под око!

Машината се отдалечи малко от дърветата и се приземи съвсем близо до убитите войници. Франке скочи от седалката си, още преди да бяха спрели съвсем. Направи жест към Варщайн и Ломан да го последват. Роглер също се надигна от мястото си, но той поклати силно глава.

— Вие останете тук. Наблюдавайте парка и… и нея. Ако само нещо помръдне, предупредете ни. И не се колебайте да стреляте! Виждате какво е станало тук.

Той отвори вратата, излезе навън и нетърпеливо зачака Варщайн и Ломан, които го последваха след кратко колебание.

— Какво значи това? — викаше Ломан, напрягайки всички сили, за да надвика шума на роторите. — Не ви ли е достатъчно това, което видяхте отгоре?

— Трябва да се уверя сам! Трябва да сме убедени, че наистина не са тук!

— Кои „те“?

— Ще ги разпознаете веднага. Говоря ви за вълшебници, разбирате ли? Друиди, индиански шамани, Харе Кришна… Гледайте за мъже в необичайни дрехи.

Ако се съдеше по израза на лицето на Ломан, той сериозно се съмняваше в разума на Франке и хвърли питащ поглед към Варщайн.

— Направете, каквото казва! — изкрещя Варщайн. — Не питайте, просто го направете. И побързайте! Нямаме много време.

Заобиколиха хеликоптера на голямо разстояние и се заеха със зловещата си задача. Макар и жестока, кланицата се бе разиграла на малко пространство. Разстоянието от плажа, което трябваше да претърси Варщайн, не бе широко и сто метра и макар че следващите минути бяха най-зловещите в живота му, те не продължиха дълго. След малко тръгна обратно.

Стигна до хеликоптера заедно с Ломан, който бе побелял като платно. Журналистът трепереше целият и в очите му се четеше ужас, който може би никога нямаше да преодолее напълно. Едно беше да пишеш за насилствената и жестока смърт, да четеш за нея или да гледаш снимки в списание или по телевизията и съвсем друго — да я преживееш.

— Е? Варщайн поклати глава и се обърна към Франке, който също бе приключил с търсенето си и се връщаше. — Нищо. Няма ги там. Ако са убити, то не е тук.

— Живи са — каза Франке. — Сигурен съм, усещам го…

— Така ли? — Ломан явно полагаше огромни усилия да влезе в старата си роля. — И как?

— Вие не сте ги видели, но аз ги видях. Не можах дори да се доближа до тях. Войниците също. Мисля, че никой не може да им стори нищо.

— Къде са тогава?

— Във всеки случай не тук — каза Франке и тихо допълни със странен глас: — Може би вече въобще не са тук. Кой знае? Да се качваме! Няма смисъл да стоим повече.

Ангелика и Роглер ги очакваха при отворената врата.

— Е? — попита тя.

— Няма ги — каза Франке. — Мисля, че още са живи.

— И каква е ползата ви от това, ако смея да запитам? — Ломан с пъшкане се качваше след Франке и Варщайн. — Ако правилно съм ви разбрал, тези мъже не са разменили нито дума с вас и са говорили само неразбрани неща. Мислите ли, че това изведнъж ще се е променило?

— Може би ще говорят с нас — каза бързо Варщайн, преди Франке да успее да каже нещо и да се скарат с Ломан. — Мисля, че Франке е прав. Не са дошли тук случайно. Не и точно сега. Сигурно са направили нещо.

Той погледна през отворената врата към езерото, което вече бе само черна тиня. И тримата знаеха какво са направили друидите. Питаше се защо няма смелост да го каже на глас.

— Може би старият мъж е при тях — каза Ангелика.

— Старият мъж? — Варщайн сбърчи чело.

— Зарутер, нали така се казваше?

— Той е мъртъв — припомни Варщайн, а Франке каза: