Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Процесията бавно напредваше. На това място езерото бе много дълбоко, на някои места дълбочината достигаше до триста метра и те трябваше много да заобикалят, за да избегнат големи пукнатини, високи скални образувания и коварни подводни скали. Понякога и самата вода им помагаше, като се разтваряше безшумно и бързо и им показваше път. Понякога сякаш самият път се променяше пред тях. Появяваше се пролука там, където допреди миг имаше непреодолима скална стена или над зееща пропаст се прехвърляше скален мост.

Около островите в северната част на езерото водата също бе спаднала и едва забележимите преди издатини се бяха превърнали в отвесни скални игли, в чиито основи се разбиваха пенести водопади, изчезващи в дълбините. А те ставаха все по-големи, колкото повече водата се отдръпваше.

Градът гореше. Наблюдавани от триста метра височина, огнищата на пожара образуваха почти симетрична паяжина от червена светлина, която повтаряше очертанията на Аскона. Крайните точки светеха най-силно: колони от наблъскани един в друг подпалени автомобили, запушили изходните пътища, огреният от ярко зарево център, в който явно множество сгради бяха пламнали едновременно, а измежду тях по-малки, бързо припламващи и изгасващи пламъчета, които трудно можеха да бъдат фиксирани с поглед. Изстрели, уплашено си помисли Варщайн.

— Господи, какво става долу? — прошепна Ангелика. Бе се вкопчила здраво в рамото на Варщайн и пръстите и така силно се впиваха през якето, че той изпитваше болка. Но не махна ръката и. Знаеше, че има нужда от близостта му повече от всякога. Той от нейната също.

— Не знам — отговори Франке, макар че въпросът не бе отправен към него. Дори не бе и истински въпрос, както и отговорът му също. — Избиват се взаимно. Но не знам защо. Сигурно се е случило нещо ужасно. — Той се наведе напред и каза нещо на пилота на хеликоптера.

Машината се снижи малко и пое курс на юг. Умиращият град започна да изчезва от погледите им и те съзряха пред себе си черната повърхност на езерото.

Имаше нещо необичайно в гледката, но едва след секунди Варщайн разбра какво е: в него не плуваха кораби. Не се виждаше никаква светлинка с изключение на няколкото бледи точки далеч на юг. Водата под тях бе толкова черна, сякаш се бе превърнала в катран.

— Трябва да направите нещо! Защо са ви иначе всичките тези войници?! Накарайте ги…

Франке не даде на Ангелика да продължи.

— Какво да направя? Нямам представа какво става, госпожо Бергер! Имаме долу едно отделение, но връзката с тях отдавна прекъсна. Дори не съм сигурен, че момчетата са живи.

Ангелика въздъхна и затвори очи. Хеликоптерът продължаваше да се снижава и пое наляво, за да избегне издигащият се нагоре горещ въздух от горящия център на града.

— Нали знаете къде да кацнете? — попита Франке пилота. — Ако там не става, кацнете направо на брега. И бъдете предпазлив!

Ангелика отмести глава от прозореца и скри лице в рамото на Варщайн. Трепереше. Откакто бяха напуснали тунела и се бяха качили в хеликоптера, почти не бе говорила. Варщайн тайно се възхищаваше на смелостта и, но и чувстваше, че бе на края на силите си. Гледката на безсмислено бушуващото насилие бе повече от това, което можеше да понесе.

Бе повече и от това, което той самият можеше да понесе. Каквото и да се бе събудило в тази планина, то превръщаше в действителност най-тайните им желания и страсти. Защо тогава градът отдолу се бе превърнал не в Рай, а в кипящ котел, в който хората се избиваха един друг? Опита се да отърси от себе си въпроса, както и отговора, който също много добре познаваше и отмести поглед от прозореца. Хеликоптерът почти бе стигнал до езерото. Пилотът вече кръжеше над крайбрежната улица, за да се огледа за подходящо място за кацане. Не откри нищо. Улиците бяха пълни с развалини, горящи автомобили и хора. Дори и да бе рискувал да кацне в този хаос, след това нямаше да могат да излетят. Варщайн бе сигурен, че разгневената тълпа ще ги нападне.

— Добре — рече Франке. — Опитайте долу на брега. Струва ми се, че беше малко по на запад…

Варщайн изненадано вдигна поглед.

— Струва ви се? Мислех, че знаете къде се намираме.

— Знам — отговори раздразнено Франке. — Но когато последния път бях тук, изглеждаше малко по-различно, знаете ли? Не се притеснявайте, ще ги намерим. Човек не може да не ги забележи. Пък и тази проклета крайбрежна улица не е безкрайна.

Пилотът спусна машината още по-ниско и намали скоростта. Макар че улицата под тях бе осветена от трептящите отражения на многото пожари, той включи големия прожектор и го насочи към тясната ивица, засадена с трева и дървета, която отделяше улицата от същинския бряг. Видяха биещи се хора, опустошение и множество малки огньове.