Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Щях да го позная, ако беше сред тях. Сигурен съм.

Изминаха няколко секунди, преди и двамата да забележат, че бяха говорили с разменени роли. Изведнъж Варщайн бе този, който във всичко се съмняваше, а Франке — този, който знаеше.

Но в това, което каза Ангелика, имаше нещо много важно. За момент Варщайн изпита чувството, че знае отговора на въпроса, защо бяха извикани и къде трябваше да отидат. Но когато реши да посегне към него, той беше изчезнал.

— Излитайте! — нареди Франке. — Към Порера.

Над Лаго Маджоре се въртеше торнадо от светлина. Зелени, сини и жълти светкавици, копия от пламъци и невиждани досега цветове и танцуващи кълба чиста енергия разкъсваха небето. Редът на Нещата бе нарушен. Където досега бяха властвали закони, по-стари от времето, сега се ширеше хаосът и в центъра на този все по-бързо и по-бързо движещ се въртоп се зараждаше нещо ново и в същото време прастаро, което можеше да съгражда и закриля, но притежаваше и могъща разрушителна сила. Времето бе задвижило лоста на Аристотел, за да повдигне света от неговите основи.

Друидите бяха стигнали целта си. Около тях се простираше необичайната гледка на безводното езеро, сива пустош от тиня и загиващи водни растения, мъртви животни и отломки, трупани поколения наред в търпеливите дълбини на езерото. Пред тях бяха островите в северната част на Лаго Маджоре — няколко малки, прилични на яйца парчета суша, които сега се бяха превърнали в подредени в менхиров кръг високи триста метра отвесни скали, издигащи се право в небето като пръсти от гигантска лапа.

Мъжете чакаха. Над главите им борбата между светлината и тъмнината ставаше все по-ожесточена, а около тях илюзията, наричана от хората с името Действителност, започна окончателно да се разпада на парчета. Но това не интересуваше никого от тях. Те просто стояха неподвижно, мълчаливо и търпеливо както онези, на които дължаха знанията си, търпеливо бяха чакали през еони и ери момента, за който никой не знаеше ще дойде ли или не. Бяха най-мъдрите от Мъдрите, може би и най-старите на света — вълшебници и шамани, друиди и лечители, дервиши и факири — имената им бяха много, но определението им бе едно. Бяха Пазителите, Защитниците на прастаро знание, което бе по-старо от хората, по-старо от света, може би по-старо и от Вселената, към която принадлежаха. То бе скрито дълбоко в тях, изплъзващо се от всякакво научно обяснение и всеки човешки разум, неразрушимо и абсолютно като самия живот. Никой от старите мъже не можеше да каже защо е тук и какво го е извикало, но когато дойдеше часът на Решението, всеки щеше да знае какво трябва да прави. Моментът вече не бе далеч. Скоро щеше да дойде. Друидите чакаха…

Полетът към Порера, който при нормални обстоятелства продължаваше десетина минути, се превърна за четиримата пътници в малка вечност, а за пилота и машината — в сериозно изпитание. Вятърът непрекъснато менеше посоката си, после изведнъж утихваше съвсем и в следващата секунда се превръщаше в бушуващ ураган, който мощно разтърсваше хеликоптера и няколко пъти принуди пилота да прави самоубийствени маневри, за да запази машината и хората и нея.

Франке искаше да им покаже от високо дупката, за която досега само бяха слушали от неговите разкази, но бе невъзможно. Турболентните движения бяха твърде силни и след третия неуспешен опит пилотът каза, че е твърде опасно да се приближават повече. Варщайн и другите въздъхнаха с облекчение, но не само, защото машината се носеше от вихъра като сухо листо из въздуха.

По-късно, когато си спомняше, на Варщайн му изглеждаше истинско чудо, че стигнаха Порера. С приближаването им бурята се превърна в някакъв апокалипсис. Воят на вятъра стана толкова мощен, че заглуши рева на моторите и вътре не можеха да си чуят думите. Хеликоптерът непрекъснато се люлееше. Пилотът вече не можеше да държи прав курс. Хеликоптерът ту пропадаше надолу, ту рязко подскачаше нагоре. Корпусът му се разтърсваше от връхлитащите пясък, прах, камъни, дори летящи отчупени клони и изтръгнати от земята храсти, които се носеха из въздуха. Когато най-накрая стигнаха Порера, Варщайн бе бял като тебешир. Чувстваше се зле от непрекъснатото клатене и безумния полет през урагана. Ангелика се притискаше с всичка сила в него, но той не бе много сигурен кой на кого помага.

Хеликоптерът се спускаше все по-ниско. Вече опираха върховете на дърветата. Изведнъж попаднаха в такъв силен вихър, че падането им изглеждаше неизбежно. Въпреки това пилотът не посмя да се вдигне по-нависоко, защото там бурята бе несравнимо по-силна и машината просто щеше да се разпадне на парчета.