Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Не — отвърна Франке. Звучеше безкрайно уморен. — Може би има още една възможност.

— Каква? — попита Ломан.

Този път измина цяла минута, преди Франке да отговори. Той просто стоеше и погледът му сякаш минаваше през Варщайн, фиксирайки някаква точка в безкрайността. В очите му Варщайн прочете нещо много по-лошо от страха, който допреди малко виждаше.

— Елате с мен — каза накрая Франке.

Майорът бе съвсем уплашен. Трептенето на светлините в небето се бе променило. На мястото на нежно преливащите се цветове и облаци от пастелна светлина се бяха появили ярки светкавици като остриета от светлина, които разрязваха върха. Там, където преди минути се виждаха меките мъглявини от искряща енергия, сега бушуваше безшумна буря и отраженията и във водите на езерото го превръщаха в необичайна и плашеща гледка. Движенията на войниците изглеждаха странни и накъсани, а сенките и контурите станаха заплашителни и някак по-отсечени. Във въздуха се усещаше нещо като пукот от електричество. Имаше чувството, че го обгръщат невидими парещи паяжини. Стана му трудно да диша и въздухът като че ли стана горчив.

Погледът на майора непрекъснато шареше между езерото и пространството оттатък дърветата. Водната повърхност отново бе абсолютно гладка. Вълните се бяха затворили над главите на последните друиди, без нито един от войниците да успее да направи нещо. Затова неподвижното водно огледало сега изглеждаше на военния като злонамерена подигравка. Все още не бе преодолял шока, дори не бе проумял истински какво се случи. Цялото му същество се бунтуваше при мисълта, че бе принуден безучастно да наблюдава как пред очите му сто души извършиха колективно самоубийство.

Това, което виждаше от другата страна, бе още по-лошо. Небето над града бе червено, но не само от светкавиците, а и от многото пожари, които явно бяха избухнали в града. Вятърът не преставаше да духа и когато дойдеше в тяхната посока, довяваше мирис на изгоряло и викове на хора. Майорът не знаеше какво точно се бе случило, но не се изискваше много въображение, за да си го представи. Врявата и проблясващите отражения от пожарите казваха достатъчно. Преди десет минути изпрати двама войници да разучат положението. До този момент не се бяха върнали и у него се засилваше убеждението, че няма и да се върнат. Контактът с войниците, разположени отсреща по покривите, също бе прекъснат. От доста време насам вече никой не отговаряше на светлинните сигнали. От време на време измежду дърветата се появяваше някоя сянка, но веднага изчезваше, щом се опиташе да разбере кой е.

Войниците бяха заели позиция в троен полукръг на брега. Дулата на оръжията им сега бяха насочени нагоре към парка и улицата зад него, откъдето към тях долитаха шумовете на нарастващата паника. До този момент не се бе показал никой, срещу когото да използват оръжията си, но точно от това майорът се страхуваше най-много — можеше да се види принуден да заповяда стрелба срещу цивилни. Не можеше да проумее основната грешка в този ред на мисли, както не можеше да го разбере и никой от момчетата му, събрани около него като стадо подплашени животни. Никой не им каза какво става горе. Нямаше и никакви признаци, че са в опасност, още повече пък, че някой можеше да нападне частта им. Въпреки това знаеха, че е така. Бяха войници, обучени да се бият и затова сега бяха тук, а това бе единственото, за което все още имаше място в мозъците им. Безумието, обхванало целия град, отдавна се бе промъкнало и в техните души. Все още се прикриваше зад тренираните дисциплина и навик да не се предприема нищо, преди да е заповядано, но то беше тук и ги бе оплело като търпелив паяк, дебнещ беззащитната си жертва в паяжината.

— Господин майор?

Офицерът уплашено се обърна. Единият от войниците бе навел оръжието си и сочеше с дулото облечения в черно непознат, който все още клечеше до мъртвия войник.

Заблудата продължи само секунда. Мъжът не бе мъртъв. Ръцете му се движеха. Изненадан, майорът бързо затича към него.

— Какво става? Жив ли е? Защо не ме…

Спря по средата на мисълта, когато погледът му попадна върху ранения. Дъхът му спря и нещо го стисна за гърлото. Това, което виждаше, не бе възможно.

Избухналата пушка бе раздробила половината лице и шията на войника. Той сам видя жестоката рана, причинена от горещите метални парчета и барута.

А сега я нямаше. Войникът бе много блед. Дишането му бе доста повърхностно и цялото му тяло трепереше. Но лицето му бе цяло и здраво!