Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Е, добре. Какво е това тук? Тайната лаборатория на доктор Фу-Ман-Шу? Няма да мръдна повече и крачка, докато не ми отговорите на някои въпроси!

Франке остана учудващо спокоен.

— Точно заради това ви доведох тук, господин Ломан. Потърпете само още няколко минутки. После се обърна към Ангелика: — Обещах ви нещо. Но се страхувам, че новината ми не е добра.

— Франк?

— Да, мъжът ви. Бяхте права, той е тук. Останалите също.

— Мъртъв ли е? — Гласът и прозвуча спокойно. Явно по пътя насам се бе подготвила за всякакви лоши новини.

— Мъртъв ли? — В първия момент Франке изглеждаше истински изненадан, сякаш въобще не бе мислил за тази възможност. — Не, не, не е мъртъв. Но… елате. Няма значение, сама ще видите всичко.

Той се насочи напред към една врата, набра отново някакъв код и с леко щракване тя се отвори, Франке бързо пристъпи вътре и останалите го последваха.

Озоваха се в изненадващо голямо, асиметрично помещение, осветено от големи лампи. Светлината бе доста силна и неприятна. Полукръглият таван бе на десет или петнадесет метра над главите им, а Варщайн прецени, че срещуположната стена е горе-долу на три пъти по-голямо разстояние. Тук грохотът на тежки машини се чуваше много по-силно и бе толкова студено, че дъхът им излизаше като пара от устата.

Бергер и останалите клечаха в кръг на земята. Бяха се хванали за ръце и явно се намираха в транс, защото очите им бяха затворени и върху всички лица бе запечатан израз на невероятна концентрация. Въпреки студа някои бяха полуголи. На Варщайн му се стори, че чува леко пеене, което му припомни мелодията, която Ангелика бе тананикала няколко пъти. Но не бе сигурен дали в действителност е така, или нервите просто му играеха номера.

Ангелика мина бързо покрай Франке, но веднага застина на място, сякаш се удари в невидимо препятствие. Неподвижният и поглед бе насочен към една от седящите фигури и Варщайн предположи, че това е мъжът и. Но не бе много сигурен. Така и не си призна пред нея, че не си спомня много добре кой точно беше Бергер.

— Какво е станало с тях? — прошепна тя.

Варщайн можеше спокойно да отговори на този въпрос. Вече бе виждал веднъж същите тези мъже в това състояние. Но замълча и остави на Франке да отговори.

— Нищо им няма, госпожо Бергер. Повярвайте ми, нищо не сме им направили, дори напротив. През последните дни започнаха един по един да идват и не се опитахме нито да им пречим, нито да ги принуждаваме да правят нещо. Не знам какво правят. Но те правят нещо, а никой не може да каже какво.

— Това…това всички ли са? — попита Варщайн. — Цялата бригада оттогава?

— Да — каза Франке и поклати глава. — Тоест, всички, които досега са дошли. Доколкото знам, един е загинал при катастрофа на път за тук и поне двама са тежко ранени. Чакаме още двама. Но мисля, че няма да успеят заради положението отвън. Но дори и да успеят някакси, просто ще дойдат направо тук и ще се присъединят към тези. Той изгледа умолително Варщайн, но той не можеше да му отговори. Не знаеше какво правят мъжете. Тогава, когато ги видя за първи път, също не знаеше.

— Не е за вярване — обади се тихо Ломан. — Прилича на… някакво заклинание…

При тези думи Ангелика видимо потръпна. Лицето и остана безизразно, но ръцете и веднага се свиха в юмруци. Варщайн хвана Франке за рамото и го дръпна няколко метра встрани. Това бе може би единствената възможност, когато тя можеше да остане за малко насаме със съпруга си — жалка награда за усилията, които положи, за да дойде дотук. Това бе и всичко, което можеха да направят за нея.

— Не знам дали може да ви помогне, но веднъж вече съм виждал това. Онзи път в тунела, когато мъжете бяха изчезнали. Когато ги открих, седяха точно по същия начин. Но не мога да кажа защо. И аз не знам какво правят в момента.

— Изглежда се намират в някакъв транс — каза Франке. — Опитахме се да ги събудим, но не става. Ако издърпат някого насила от кръга, той започва да буйства — въздъхна той. — Надявах се вие… — той спря дотук и с видимо усилие смени темата.

— Елате, Варщайн, ще ви покажа и останалото. Може би заедно ще намерим някакво решение. — Той изгледа продължително Ангелика, но явно реши, че не е опасно да я остави насаме с мъжете.

Ломан без покана се присъедини към тях, но Роглер продължаваше да стои неподвижно на мястото си до вратата. Изглеждаше толкова погълнат от това, което вижда пред себе си, че не можеше да се откъсне от гледката. В очите му се четеше страх.

— Това е просто фантастично! — изрече Варщайн, когато се приближиха към една част от помещението, отделена с преграда от изкуствена материя. — Как успяхте да построите всичко това, без никой да забележи?