Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Моята помощ? — повтори стъписано той.

— Моля ви, Варщайн! — Изведнъж от самообладанието на Франке не остана нищо. Мъчително поддържаната маска на спокойствие и престорена неангажираност се свлече и зад нея се показа истинският Франке — един отчаян мъж, който бе на края на силите си. — Кажете ми, каквото искате. Можете да правите с мен, каквото искате. Ако наистина смятате, че трябва да го направите, дори ме убийте, но не сега! Помогнете ми да оправим тази бъркотия тук!

— Но… аз не мога — отговори Варщайн, както си и беше в действителност. Бе объркан, защото усети, че това, което каза Франке, бе напълно искрено. Изведнъж осъзна, че той очакваше от него помощ, която не можеше да му даде. В същия момент му стана ясно, че е вярно и обратното — въпреки всичко се бе надявал Франке да може да му помогне. Никога не бе позволявал на тази мисъл да се избистри достатъчно, но бе дълбоко убеден, че щеше да е достатъчно да принуди Франке да си признае грешката. Но не бе така. И двамата се бяха надявали един на друг, без да могат да си помогнат.

— Не знам какво става тук, Франке. А още по-малко знам как да го спра.

Франке го загледа втренчено. Изминаха пет, десет, двадесет секунди, в които отчаяната надежда в очите му постепенно изгасна и на нейно място се появиха паниката и отчаянието. Знаеше, че Франке казва истината. Можеше да го прочете в очите му, както и Франке знаеше, че той не го лъже.

— Тогава всичко е загубено — каза той тихо.

— Какво е загубено? — намеси се Ломан.

Франке не го и погледна, а продължаваше да се взира в лицето на Варщайн.

— Всички сме загубени. Вие, аз, хората отвън…

— Колко мелодраматично — вметна ехидно Ломан. — Можехте все пак по-навреме да помислите за това, а? Например, преди да захванете да се занимавате с неща, от които нищо не разбирате!

— Моля ви, Ломан, млъкнете! — каза Варщайн и се обърна към Франке: — Какво искате да кажете? Видяхме какво е станало от другата страна на планината. И в Аскона ли е толкова зле?

— Зле? — Франке го изгледа с пронизващ поглед. Изглеждаше изненадан. — Наистина ли не знаете какво стана?

— Какво е станало?

— Целият свят отвън отива по дяволите, ето това е станало — отвърна придружителят на Франке вместо него. — Или поне той така твърди.

Варщайн за първи път погледна сивокосия мъж и се опита да си спомни името му. Роглер, Франке го нарече Роглер. Откакто бяха тук, той за първи път каза нещо и гласът му издаваше много повече от това, което казваше. Говореше с глас на човек, който знаеше, че казаното е истина, но с всички сили се опитваше да се убеди, че се е заблудил. Варщайн продължи да го гледа объркано, после се обърна към Франке.

— Разказвайте — помоли той.

Франке въздъхна.

— Добре. Но не тук. Елате! Обърна се, направи-две крачки в посоката, откъдето се бяха появили двамата с Роглер, но забеляза, че Варщайн и другите двама не помръдват.

— Не се страхувайте, не е клопка. Ако исках да го направя, щях да го изпипам по-добре. А може би мога да направя нещо и за вас, скъпа моя — обърна се той към Ангелика. Нали дойдохте, за да намерите мъжа си? Елате, ще ви заведа при него.

В Аскона властваше насилието. Градът приличаше на някаква лудница.

Вечерта Роглер все още смяташе, че паниката може да ги подмине, но вече не бе така. Стана дори още по-лошо. Трептящите светлини в небето, войниците, хеликоптерите и това, което стана на брега на езерото, опъна нервите на хората до крайност и бе само въпрос на време да се прояви натрупаният страх. В едната част на града бе изгаснал токът, а в цяла Аскона не работеха телефоните, телевизорите и радиоприемниците. Градът бе сляп, глух и отчасти парализиран и хората реагираха на всичко това така, както винаги са реагирали в извънредни ситуации — с паника, страх и бягство. Който имаше автомобил или друго превозно средство се опита да напусне града. Никой не успя. Транспортът, който още вечерта бе спрял напълно, сега се превърна в непреодолима бариера и практически всички улици бяха блокирани.

Стигна се до катастрофи, безсмислени ръкопашни боеве за място в някоя кола, която така или иначе не можеше никъде да отиде. Многобройните изблици на насилие доведоха до ранени и убити. Градът бе залят от вълна от страх и насилие, която се разрастваше и черпеше енергия от самата себе си. И не бе само страхът от това, което ставаше, не бе само шокът. Нещо се вкопчи в хората и вътрешно ги прекърши. Тънкият слой цивилизация и заучени модели на поведение се срути и отдолу се появи хищникът, който се подчиняваше само на един инстинкт: да оцелее, без значение как. Страхът раждаше страх и в новата ситуация, когато наяве излязоха страховете, потискани цял живот, и мисълта можеше да убие, жителите на града започнаха взаимно да се избиват. На много места избухнаха пожари, а на станцията на кабинковия лифт в северната част на града се стигна до голям бой за места в гондолите, които все още пътуваха, защото нямаше кой да ги изключи. Първата потегли от станцията с три пъти повече пътници от допустимото. Втората бе толкова препълнена, че скъса въжето и заедно с тази преди нея паднаха. Ръкопашният бой на кея за ферибота предизвика още повече жертви, макар че отдавна нямаше кой да управлява ферибота. Капитанът и екипажът, които се бяха опитали да спрат тълпата, бяха първите, които тя стъпка, фериботът можеше да превозва до двеста пътници. Когато на борда му се озоваха пет пъти повече, той потъна. Това беше само началото…