Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Нервите на единия от войниците не издържаха и със слаб вик той вдигна оръжието си, насочи го към идващите срещу него и стреля.

Пушката избухна в лицето му. Пламъци и метални парчета го обезобразиха, разкъсаха дясната му ръка и униформата му отпред почерня. С неистов писък той хвърли оръжието, строполи се на земята и започна да се търкаля.

Майорът пръв стигна до него. Войникът се превиваше от болка и бе закрил с две ръце кървящото лице, но командирът много добре знаеше какво има зад дланите му. Познаваше унищожителното действие на тези оръжия достатъчно добре, за да се заблуди и за секунда, че може да помогнат на нещастния младеж. Дори бе истинско чудо, че въобще остана жив. Не беше много сигурен дали изобщо е някаква пощада. Коленичи до умиращия и тъкмо протягаше ръце към него, когато чу зад себе си заповеднически глас:

— Не!

Инстинктивно дръпна ръце и погледна нагоре. Над главата му стоеше млад мъж, целият облечен в черно. За майора бе загадка как се бе озовал тук. Освен, че войниците бяха оградили всичко наоколо, бе сигурен, че и преди това не го бе виждал наблизо. Но това далеч не бе най-странното в новодошлия.

Мъжът пристъпи крачка напред към ранения. Един от войниците се опита да му прегради пътя, но не успя. Мъжът се усмихна и след секунда нервната решителност върху лицето на войника бе заменена от безгранично учудване. В следващия миг сне оръжието и отстъпи крачка встрани.

Непознатият клекна до ранения войник. Майорът веднага се отдръпна, но този път не от страх. Чувството бе различно от това, което изпита при близостта на друидите. Човекът тук не го плашеше, но излъчваше невероятен авторитет, който нямаше нищо общо със сила. Бе авторитетът на човек, който прекрасно знае какво върши и го върши правилно. Застинал от учудване и страхопочитание, майорът видя как той внимателно отстрани ръцете на войника от лицето му и безкрайно предпазливо докосна самото лице.

Войникът хленчеше от болка и се опита да избута ръцете на непознатия. Но след това изведнъж така се отпусна, че майорът не бе сигурен дали е още жив. После видя, че гърдите му леко се повдигат и спадат. Дясното му око бе цялото в кръв, но лявото бе отворено и спокойно наблюдаваше мъжа. В него нямаше нито страх, нито болка.

— Не се страхувай, братко — каза непознатият. Усмихна се и макар че усмивката му не бе насочена към майора, той също изпита надеждата и топлината, които тя излъчваше и с които изпълни ранения. Този непознат поне щеше да му отнеме болката и страха в последните мигове. Нямаше значение кой е и как и защо бе дошъл.

В това време процесията на друидите достигна водата. Майорът не можеше да каже какво точно бе очаквал, но във всеки случай не и това. Мъжете просто продължиха напред. Водата стигаше до глезените им, после стигна до коленете им, накрая до хълбока, но те все продължаваха да вървят. Ще се удавят, помисли си той. Може би се чувстваха ненараними заради фокусите, които бяха правили, но единственото, което щеше да се случи сега, бе във водата да се появят сто трупа.

— Спрете! — заповяда майорът. Скочи и извика още веднъж, този път по-силно: — Спрете ги!

Двама-трима войници наистина се опитаха да изпълнят заповедта, но дори не успяха да се доближат до мъжете. Те продължиха невъзмутимо пътя си.

— За Бога, спрете! — викаше майорът.

Виковете му заглъхнаха нечути от никого. Водата вече стигаше до гърдите на друидите.

Майорът вдигна ръка. Двигателят на моторницата проехтя в тишината. Мъжете в лодката вдигнаха оръжията и дадоха залп. Точно пред друидите водата изригна във висок стълб в начертана сякаш с линеал права линия. Въпреки това не спряха. Водата вече стигаше до шията им.

За момент майорът съвсем сериозно премисли възможността да заповяда огън. Не беше ли по-добре да се разминат с двама-трима ранени, отколкото бездейно да гледат как стотина мъже отиват на сигурна смърт, тласкани от някакво религиозно безумие.

Не се наложи да взема това решение. Прожекторът на полицейската моторница започна да трепери. Светлините в небето замигаха още по-силно и до брега внезапно долетяха изплашени викове и писъци. Водната повърхност вече не бе гладка. От центъра на процесията в полукръг започнаха да се надигат все по-високи вълни и моторницата взе силно да се клатушка. Вълните не бяха достатъчно силни, за да я преобърнат, но войниците изобщо не можеха да се прицелят.

— Проклети идиоти, убийте се тогава! — прошепна майорът. Мъжете продължиха невъзмутимо напред и след няколко секунди черните вълни на Лаго Маджоре се затвориха над главите им.