Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Радиостанциите, с които бяха снабдени всички негови войници, все още не работеха, но и това бе предвидено. Той вдигна ръка над главата си, направи бърз заповеден жест и веригата въоръжени мъже от тази страна на стената започна да се стеснява, без да прекрачва границата с парка. В същото време един от войниците, който бе на покрива на една от къщите отсреща, започна да дава сигнали с прожектор, насочени към езерото. Секунда по-късно им бе отговорено от мигаща бяла светлина, която се намираше на половин километър навътре от брега. Чу се шум от моторница и след малко една сянка се плъзна към брега. На мостика се забелязваха знаците на италианската морска полиция, но вътре стояха мъже в същите униформи като тези на войниците. Моторницата спря на петдесет метра от брега и остана там.

Майорът имаше заповед да попречи на друидите да напуснат парка, но иначе в никакъв случай да не се намесва независимо какви правеха те.

Междувременно те вече бяха свършили странния си танц и бяха напуснали местата си около огньовете. Сега един след друг се обръщаха и с бавни, също церемониални крачки започнаха да се приближават към брега.

Майорът се отърси от вцепенението си. С учудваща за неговата възраст и фигура пъргавина прескочи стената и затича към брега. Друидите продължаваха да вървят много бавно и не му беше трудно да ги задмине. Стигна да наредените около брега войници преди първия от мъжете. Не се наложи да нарежда на войниците какво да правят.

Те образуваха верига зад и от двете страни на своя командир и вдигнаха оръжията пред гърдите си. Движението бе достатъчно красноречиво, за да го разберат приближаващите се мъже. Въпреки това не спряха. Движеха се много бавно и по начин, който накара майорът да изпита неприятното чувство, че няма да може да ги спре. Или поне не и без да приложи сила.

До този момент не бе забелязал, но времето, през което бе наблюдавал неподвижните фигури, бе променило нещо в него. Когато пристигна, сметна мъжете просто за странни, а сега го плашеха. Изпитваше страх не заради необичайния им външен вид. От тях сякаш струеше нещо невидимо, но толкова силно, че имаше усещането, че може да го докосне. Някаква аура от сила и прастари знания, които докосваха нещо в майора и го караха да потреперва. Не изпитваше страх в истинския смисъл на думата, но трябваше да преодолее себе си, за да излезе отпред и да вдигне ръка. Жестът му не бе и наполовина толкова убедителен, колкото му се искаше.

— Стой!

Не очакваше, но процесията за миг наистина спря. В същото време светлините над главите им започнаха да мигат, формите и цветовете да се променят. Бе странен, недействителен момент. Сякаш времето за секунда бе спряло. Внезапно го обзе страх. Не от това, което можеха да кажат или да направят мъжете пред него, а от това, което бяха.

Една от фигурите се отдели от редицата и тръгна към него. Бе прастар мъж в бели одежди с азиатски черти на лицето. На главата му имаше бял тюрбан. На две крачки от майора спря и погледът му го прониза до костите. Ръцете му започнаха леко да треперят. С последни усилия на волята запазваше външно спокойствие.

— Моля те, освободи пътя — изрече старият. Говореше език, който майорът никога не бе чувал, но въпреки това разбра всяка дума.

— Не мога. Съжалявам, но имам заповед. Моля ви, бъдете разумни и се върнете.

Древните очи в сбръчканото лице го изгледаха пронизително още веднъж, после мъжът се усмихна, обърна се и без да бърза, се върна при своите. Веднага след това процесията отново тръгна.

Майорът не бе изненадан, но бе ужасен. За първи път, откакто бе войник и офицер, не знаеше как трябва да постъпи. Заповедите, които му бяха дадени, бяха еднозначни: не биваше да позволи мъжете да напуснат пространството между улицата и брега. Но освен това знаеше, че няма да успее да ги спре. Какво трябваше да направи? Да нареди стрелба по тези възрастни хора?! Потисна решително страха си, направи крачка срещу мъжете и разпери ръце.

— Спрете! Не можете да продължите!

Те, разбира се, не спряха, дори не намалиха крачките си. Приближаваха се бавно към майора и когато стигнаха до него, се случи нещо странно. Той бе решен в краен случай да ги спре с ръце, но когато първият от старците стигна на половин метър от него, той отстъпи крачка назад. Невъзможно бе да ги докосне.

— Спрете! — гласът му звучеше почти отчаяно. — Не се приближавайте!

Мъжете продължиха напред. Първите стигнаха веригата от войници на брега и тук се повтори същото, което стана с техния командир. Един след друг се отдръпваха встрани — против волята си, но и без колебание. Майорът вече виждаше катастрофата, но не бе в състояние да реагира.