Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Просто, защото искахте? — нервно се изсмя Ломан.

— Да. Така, както радиото проработи, защото вие поискахте. И веднага спря в момента, в който пак вие поискахте.

Ломан примига няколко пъти. Отвори уста да каже нещо, но поклати глава и погледна към мястото, където бе лежало съществото.

— Спомнете си — продължи Варщайн. Думите му бяха насочени по-скоро към него самия, отколкото към журналиста или Ангелика. Мисълта продължаваше да му изглежда толкова странна, че съзнанието му отказваше да я приеме. Трябваше да я каже на глас, за да убеди не другите, а себе си, че беше така. — Поисках пътят да стане по-добър — и той стана. — Той посочи Ангелика. — Лицето ти… страхуваше се да не ти остане белег, нали? Ангелика объркано го погледна. Изглеждаше не по-малко шокирана от Ломан. Варщайн знаеше, че и тя като него вече бе стигнала до тази истина, но още се съпротивяваше да я приеме.

Тя неохотно кимна с глава.

— Мехурът изчезна — продължи той. — Ако имахме огледало, щеше да видиш, че дори и белег няма. Тя вдигна ръка и попипа бузата си, но не каза нищо.

— Мъжете също — посочи Варщайн мястото, където допреди малко имаше десетина войници. — Изчезнаха, защото вие така поискахте, Ломан.

— Ама, че глупости! — Гласът на Ломан дори не звучеше убедително. Само безпомощно.

— Но вие сам казахте, не помните ли? Нещо ще ви хрумне. И то ви хрумна.

— Това е невъзможно! — В очите на Ломан проблясваха пламъчета на безумие. Изглеждаше като човек, който губи почва под краката си, но не може нищо да направи. — В такъв случай… — …желанията ни въздействат на действителността, да — довърши вместо него мисълта Варщайн.

— Не може да бъде! — упорстваше Ломан. Опита се да се засмее, но се получи само хленч. — Да не искате да кажете, че вече сме магьосници?

Той стана, бръкна в джоба на якето си и извади смачкана кутия цигари. Отвори я с треперещи пръсти и Варщайн видя, че вътре имаше само две цигари.

— Ето, вижте! — изрече той с почти триумфален тон. — Току-що си пожелах да е пълна. Но… както виждате…

— Така не става. Не ви говоря за дребни факирски номера, Ломан. Трябва наистина да искате нещо много силно. Дълбоко в себе си знаете, че е така! Ломан го погледна объркано, после отново впери поглед в цигарената кутия и я пъхна обратно в джоба си. Не каза нищо повече.

Продължиха напред, без да продумат повече. Не беше така просто това с вълшебните сили. Макар че никога не би си признал, Варщайн на няколко пъти се улавяше, че и той тайничко се опитва да направи същото като Ломан. Набелязваше си някаква точка в края на гората и с цялата си сила се концентрираше върху нея, пожелавайки да види там разцъфнал розов храст. Но нищо не се променяше. Нито пък дрехите му изсъхнаха само при желанието да ги изсуши. Обаче не бяха вървели и пет минути, когато пътят направи неочакван завой и пред тях изникнаха железопътните релси. Малко зад тях се извисяваше огромната арка на входа на тунела. А трябваше да са на километри разстояние.

Гледката го изпълни с неприятни чувства, но и с облекчение. Облекчение, защото и тримата вече бяха на края на силите си. Още няколко километра надолу по стръмния път едва ли щяха да издържат и може би точно това бе единствената причина, поради която това ходене им бе спестено. От друга страна му бе неприятно, защото вече бяха в края на пътешествието и трябваше да вземе окончателно решение, което до този момент отлагаше. Както впрочем през последните няколко години правеше с всички решения.

Спуснаха се по наклона и стъпиха върху релсите. Когато приближиха входа на тунела, крачките им неволно станаха по-бавни. Десет метра преди да влязат вътре, Ломан спря. Огледа се внимателно наляво и надясно и се опита с поглед да проникне в тъмнината пред себе си.

— Странно — каза той.

— Кое е странно? — попита Ангелика.

— Не се вижда никакъв човек. Очаквах поне пост да са сложили.

— Може и да са — предположи Ангелика.

— Да, разбира се — Ломан напразно се мъчеше да придаде саркастична нотка на гласа си, но прозвуча само инатливо. — Съвсем забравих! Нали си пожелахме да ги няма. Защо да не си пожелаем един влак, който да ни чака вътре? Ще ни спести доста ходене.

Ангелика не го удостои с отговор и продължи да върви. Ломан я последва. Варщайн се присъедини към тях, но след кратко колебание. Изостана на седем-осем крачки. Вече не беше много сигурен какво иска да прави. Ангелика и Ломан вървяха по средата на линията, но той се отклони надясно и застана на две крачки зад входа. Беше толкова тъмно, че едва различаваше очертанията на тъмния метален капак зад входа. Но знаеше, че е там. Знаеше и какво има зад него. Трябваше само да протегне ръка и да го отвори. Но не намираше сили да го направи.