Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Пътуването през тунела приличаше на някакъв кошмар. Варщайн знаеше, че едва ли е изминал и половин час, защото дрезината бе като онези, които бяха използвали преди при строителството на тунела и макар че наоколо бе абсолютен мрак, можеше да почувства скоростта, с която се движеха. Но и за тримата този половин час се превърна във вечност, в която всяка секунда бе изпълнена със страх и очакване за нещо лошо, което дебнеше в тъмнината.

За разлика от друг път този страх бе съвсем конкретен, защото бездънният мрак тук не бе просто липса на светлина, а като че ли екран, върху който се проявяваха ужасите, родени от подсъзнанието им. Независимо от всичко, което се бе опитвал да си втълпи по пътя към тунела, безкрайно се радваше на обстоятелството, че с мислите и желанията си можеха да влияят на действителността. Досега това обстоятелство действаше като благословия.

Но можеше и да не продължи да е такова. Тук, в тази черна и сякаш безкрайна тръба, където бяха сами със себе си и страховете и очакванията си, новите им способности можеха да се окажат и проклятие, дори смъртна опасност. Желанието на Ломан бе достатъчно, за да получат превозно средство, и може би и страхът му пред ужасите на тъмнината или пък тези на Ангелика, или дори неговите собствени щяха да са достатъчни, за да приемат тези ужаси образ. Варщайн се опита да мисли за нещо друго. Но колкото повече си налагаше да не мисли за страха си и за апокалиптичните ужаси, толкова по-настоятелно мислеше за тях. Затова поне за него пътуването бе като пътуване към Ада, през което време остаря със сто години. Накрая пред тях просветля. Не беше краят на тунела, защото светлината бе жълта и много твърда, за да е естествена, а и навън все още бе дълбока нощ. Макар че дрезината се движеше с двадесет или тридесет километра в час, те се приближаваха доста бавно към светлината. Варщайн прецени, че трябваше да изминат още два-три километра, преди да различат някакви очертания в размитата светлина.

Целият тунел бе силно осветен не само от лампите на тавана, а и от множество прожектори, които явно не бяха от обичайното осветление на строежа, а бяха поставени допълнително, за да осветяват нещото, което се намираше на релсите пред тях. Дрезината намали ход и когато се приближиха до осветената част, съвсем спря. Варщайн не каза нищо, но забеляза, че Ломан, който я управляваше, не бе докоснал нито един от контролните уреди. Без да продумат, слязоха и се приближиха до двата влака, поставени един до друг върху релсите. Стъпките им ставаха все по-бавни и накрая съвсем спряха. Изминаха няколко безкрайни секунди, преди Ломан да наруши тежкото мълчание.

— Така значи… Ето го и терористичното нападение! — Гласът му звучеше уплашено.

Варщайн не бе в състояние да произнесе и дума. От тримата той най-добре можеше да се досети какво щяха да видят.

Двата влака щяха да си приличат като две яйца, ако не бе коренно различният им външен вид. И двата бяха свръхскоростни ICE 2000 на Дойче Бундесбаан и бяха не по-стари от две години, защото това поколение влакове бяха пуснати едва наскоро. Въпреки това единият изглеждаше така, сякаш стои тук най-малко от век, дори цяла ера.

— Така си и знаех — каза Ломан. — Излъгаха… излъгаха цял свят!

— Господи, какво е станало с тях? — прошепна Ангелика. Изглеждаше дълбоко потресена и уплашена, както и Варщайн. Дори да знаеше отговора на въпроса и, сега не бе в състояние да каже нищо. Силите не му достигаха даже да отмести поглед от полуразрушения влак, изправен пред тях като символ на преходността на всяко човешко творение. Вместо него отговори Ломан.

— Във всеки случай не са били терористи, освен ако не са измислили ново определение на понятието бомба със закъснител. — Той се засмя, но това не разведри обстановката, а накара Варщайн да потрепери. По лицето на Ангелика се изписа сковаващ страх.

— А това сигурно е другият влак — посочи Ломан вторият ICE. — Онзи, за който разказваше старецът. Докарали са го тук, затова повече не е видян. Невероятно!

— Какво е невероятно? — поиска да разбере Ангелика. — Искали са просто да го изследват на спокойствие и…

— Знаете ли колко струва едно такова нещо? — прекъсна я Ломан. — Не става дума за някаква си количка, пиленце. Тези чудесии струват милиони, страшно много милиони.

— Е, и какво от това? — продължаваше да не разбира Ангелика.

— Мислите ли, че Дойче Бундесбаан ще прибере просто така два влака, които струват сто милиона марки и ще ги държи тук цяла година, ако не става дума за нещо много голямо?