Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Оказа се, че Франке не е сам, както изглеждаше в началото. От другата страна на влака ги очакваха десетина войници, облечени в същите униформи като онези, появили се край пътя — маслиненозелени маскировъчни костюми с отличителните знаци на ранга, но не и на националността. Мъжете бяха преметнали оръжията си през рамо и ги следваха на разстояние петнадесетина метра.

Варщайн изгледа военните само с бегъл поглед, но Ломан не можа да си спести една остра забележка. Франке я подмина без коментар, но изражението на лицето му говореше друго. Явно и той като Варщайн се питаше какво търси този глупак при тях.

Бяха се отдалечили от влаковете на около петстотин метра, когато Франке спря и се обърна надясно. Докато вървяха, бе разказал набързо на Варщайн какво се бе случило в Аскона и горе в планината. Варщайн го бе слушал като омагьосан и въобще не бе забелязал вратата, вкопана в сивата облицовка на тунела. А дори и да я бе забелязал, сигурно щеше да я вземе за вход на някое от сервизните помещения, които бяха разположени на равномерно разстояние едно от друго. Но помещението, към което водеше, имаше друго предназначение.

На по-невнимателен наблюдател едва ли щеше да направи впечатление, а на пътник в профучаващ с триста километра влак — още повече, че това не бе обикновена врата. Вместо брава имаше миниатюрно табло с цифрови бутони, а от стената вдясно в посетителя се взираше безизразното око на видеокамера.

Франке му направи жест да изчака, пристъпи към вратата и набра някакъв код, заставайки така с гръб към тях, че никой да не може да разбере какво набира. Чу се ясно жужене. Под камерата светна зелена светлина, но вратата се отвори чак когато Франке произнесе в един микрофон високо и ясно името си и още някакъв цифров код.

— Съвсем като във филмите на Джеймс Бонд — каза подигравателно Ломан. — Сега какво трябва да се случи? Трябва ли са поставяме дясното си око срещу камера, за да фотографира ретината ни?

— Не — отговори спокойно Франке. — Само ако имахте постоянен достъп дотук, тогава щеше да е необходимо. А за посетители е достатъчна и само снимка. Освен това отдавна вече не използваме техниката на отпечатъци от ретината. Много е несъвършена, знаете ли? Предпочитаме кирлиановата фотография. В света няма двама души с еднаква аура, а тя никога не се променя.

При тези думи той остана напълно сериозен и Варщайн не разбра дали само се шегува. Забележката на журналиста дори не бе смешна. С тихо плъзгане вратата се отмести встрани. Варщайн отбеляза, че сигурно бе дебела около двадесет сантиметра и по всяка вероятност бе направена от бронирана стомана. Изпита чувството, че наистина се намира сред декорите на научнофантастичен филм.

Франке ги покани с жест, но Варщайн инстинктивно се поколеба да го последва. Зад бронираната врата имаше малко, съвършено голо помещение, може би два на два метра.

— Какво означава това, Франке? Какво е това?

— Веднага ще ви обясня всичко. Но не тук. Влезте, моля.

Всички го последваха освен войниците, които застанаха пред вратата отвън. Тя сама се затвори. Варщайн очакваше, че ще се отвори втори вход от отсрещната стена. Но вместо това върху част от страничната стена проблясва екран и върху него се появи лицето на униформен млад мъж.

— Професор Франке с четирима посетители — съобщи Франке. — Вход за достъп Алфа. Моля, пропуснете ни.

— Момент, професоре. — В продължение на секунда мъжът гледаше в някаква точка, която се намираше извън обсега на камерата. Чу се леко щракване и под екрана в стената се отвори тесен капак. Франке бръкна и извади пет пластмасови карти. С привично движение закачи най-горната, червена, на ревера си, а останалите, които бяха зелени, раздаде на придружителите си.

— Внимавайте много за картите — предупреди той. Докато сте тук вътре, трябва да са винаги с вас. Ако само за секунда ги изтървете, компютърът автоматично обявява тревога. Мерките ни за сигурност са доста строгички, но какво да се прави — вдигна извинително рамене той.

— Всичко това е просто смешно! — Ломан въртеше безпомощно картата в ръцете си. — Що за глупости?

— Ще разберете всичко, почакайте още малко. Моля!

Ломан закачи с кисела физиономия картата на якето си и в същия момент вътрешната врата започна да се отваря. Не бе толкова дебела като първата, но достатъчно масивна, за да издържи на сериозно нападение. Зад нея ги очакваше къс коридор, осветен от студена неонова светлина, в който се виждаха пет-шест врати. Стените и таванът представляваха грубо полирана скала, а върху нея като паяжина се преплитаха жици, кабели, разноцветни проводници и разпределителни кутии. Чуваха гласове, писукане и бръмчене от електронни уреди на фона на глухо, ритмично бумтене, прилично на ударите на механично сърце. Всички врати бяха затворени, но Варщайн веднага си представи какво има зад тях. Ломан обаче явно не, защото демонстративно се закова на място.