Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Едва ли — чу се глас зад тях. — Освен това се заблуждавате. Струват повече от двеста милиона парчето.

Варщайн, Ломан и Ангелика се обърнаха едновременно, а Франке излезе иззад влака и продължи с лека усмивка:

— Цифрите бяха малко поразкрасени, защото се страхуваха, че пътниците ще реагират още по-остро при следващото увеличение на цените. Като се прибавят и вагоните, пред вас стоят почти половин милиард марки. Впечатляващо, нали?

Зад него се показа още една фигура. Мъжът едва ли беше много по-млад от Франке, но бе доста набит и затова изглеждаше по-грубоват. Косите му бяха посивели, а погледът бе проницателен и буден. Очите непрекъснато се движеха и не изпускаха и най-малката подробност. Бе облечен в тъмносив костюм, който явно бе скъп, но сега изглеждаше така, сякаш бе спал с него поне три дни. Макар че бе нащрек, мъжът бе доста изтощен. Дясната му ръка небрежно бе пъхната в джоба на сакото и Варщайн предположи, че държи оръжие.

— Франке! — Ломан пристъпи крачка напред, но веднага се закова на място. — Франке, вие?!

— Моля! — Франке вдигна ръка, но Варщайн не можеше да каже дали жестът бе насочен към Ломан или към мъжа с него, който бързо се озова плътно до доктора. Бе по-нисък с цяла глава от Ломан, но Варщайн не се съмняваше и за секунда, че бе много по добър от журналиста, ако се стигнеше до физическа разправа. Франке не бе глупак. Без съмнение вече бе разбрал кой бе Ломан и що за характер имаше.

— Много добре разбирам, че не сте благоразположен към мен, господин Ломан — продължи Франке. — И от ваша гледна точка вероятно имате право. Но сега не е моментът да се занимаваме с лични неща. Сигурен съм, че господин Варщайн ще го потвърди.

— Ще ви покажа за какво е моментът! — каза заплашително Ломан и разтърси рамене. Изгледа придружителя на Франке със сърдит, но определено предпазлив поглед, очаквайки той или Франке да реагират по някакъв начин на думите му. Вероятно все още не е разбрал за какво става дума, помисли си Варщайн. Или пък не искаше. Франке изобщо не му обърна внимание. Мина покрай него и застана плътно до Варщайн.

— Много време ви трябваше. Вече се страхувах, че няма да успеете. Но виждам, че не съм се излъгал във вас.

— Както и аз във вас — каза Варщайн и веднага се запита защо го каза. Франке беше прав — сега не бе моментът за глупави игрички.

За момент Франке сведе поглед и придоби тъжен вид.

— Разбирам ви. Все още ме мразите. Жалко.

— Да ви мразя? — Разумът му крещеше, че сега всяка секунда е твърда ценна, за да я пропиляват с взаимни обвинения, но думите твърде дълго бяха чакали да бъдат казани и просто трябваше да излязат.

— И защо да ви мразя, Франке? — попита той ехидно. — Разрушихте живота ми. Сринахте кариерата ми, докарахте ме до просешка тояга и за капак се погрижихте и бракът ми да отиде по дяволите. Наистина ли мислите, че съм ви сърдит за няколко дреболии? Несправедлив сте.

— И вие към мен също — каза напълно сериозно Франке. — Прав сте, всяка ваша дума е вярна. Ако имаме възможност, ще направя публично опровержение и ще поправя всичко, което е по силите ми. Но тогава смятах, че съм прав. И смятах също, че така трябва да постъпя. Ако ме изслушате само за момент, ще разберете всичко.

— Трябва ли да го направя? — Варщайн сви юмруци. Бе само израз на безсилието му, но Франке проследи движението. — Кажете ми една-единствена причина да не ви разбия главата ей сега.

Придружителят на Франке отново направи крачка към него, но той вдигна бързо ръка.

— Оставете, Роглер. Не го мисли сериозно.

— Така ли?

— Да. Не и след като видяхте това тук. Знаехте какво ще намерите, нали? Затова и дойдохте тук, а не отидохте в Аскона.

Думите не бяха казани като въпрос и Варщайн замълча. Франке можеше да изтълкува мълчанието му и погрешно, но имаше чувството, че каквото и да кажеше в момента, ще направи ситуацията още по-лоша. През изминалите три години не бе имало и ден, в който да не си я представя поне веднъж и в най-различни варианти, но винаги с един и същ край: Франке стоеше пред него и си признаваше кой тогава е бил прав. Въпреки това сега бе друго. Не се усещаше победител, нямаше и следа от облекчение. Борбата им, която от самото начало бе толкова неравностойна, вече бе свършила и той бе несъмненият победител. Това продължи обаче до последната секунда, когато осъзна, че победител няма.

— Е, добре. Какво искате, Франке?

— Нужна ми е вашата помощ — отвърна Франке. Лицето му остана напълно безизразно, но Варщайн усети каква огромна борба трябваше да води със себе си, докато изрече тези думи.