Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Там, където преди бяха стръмният склон, скалите, пукнатините, разпръснатите храсти и редки дървета, впили корени в карстовата почва, където трябваше да бъде светът, сега срещу него зееше кръгла черна яма с диаметър повече от един километър. Бездънна пропаст, чиито стени блестяха, сякаш бяха грижливо полирани. В дълбочината бълбукаше нещо черно, при вида на което на Турлингер му стана зле.

Разумът му отказа да осмисли това, което очите виждаха. Седеше и гледаше втренчено в черното Нищо, което бе погълнало света пред него. Остана така, докато войниците дойдоха и го отведоха.

Макар че Варщайн бе употребил всичките си усилия да убеди сам себе си, че маскировката им е добра, непрекъснато имаше усещането, че някой го наблюдава. Всеки, който се бе приближил на по-малко от пет метра от автомобила им, оставаше със зяпнала уста пред демонстративно приключенския вид на возилото. Истина бе, че имаха късмет, че не заваля, но пътищата бяха още много мокри и силните пръски бяха смъкнали отчасти маскировката. Резултатът беше особен вид камуфлаж, при който колата приличаше на прясно боядисана зебра, паднала в кофа нитроцелулозен разредител. Вече въобще не бяха незабележими. А може пък номерът да подейства точно обратно, помисли си той саркастично, Франке едва ли би си помислил, че можеха да пътуват с така набиваща се на очи кола.

— Много ми се иска да знам защо не се обажда.

Преди половин час бяха разменили местата си с Ангелика и тя сега седеше до Ломан. Стараеше се да изглежда отпусната, но изобщо не и се удаваше. Беше нервна и това и личеше, както впрочем и страхът. Двамата с Варщайн не бяха продължили разговора си от сутринта, но тя чувстваше решителността му. Той не желаеше да продължава тази смешна игра, както и да дискутира решението си. Вече бе убеден, че направи грешка, като дойде тук. Бяха си спечелили противник, за който далеч не бяха дорасли и поне той трябваше още в началото да е наясно с това.

— Сигурно има по-важни дела — каза Ломан. Отмести поглед от пътя пред тях, усмихна и се и погледна в огледалото към Варщайн, който се бе опънал удобно в задната част на автомобила.

Варщайн му отвърна с мрачен поглед и той побърза да се съсредоточи отново върху шофирането по магистралата. Но не беше достатъчно бърз, защото на Варщайн не му убягна подигравателното пламъче в очите му. Малко след като размениха местата си с Ангелика, той се беше предал. Сега на малката масичка пред него имаше празна бирена кутийка, а в ръка държеше втората, вече полупразна. С другата ръка драскаше върху лист хартия безсмислени линии и очертания. Не чертаеше, както бе правил вчера, а просто търсеше занимание за ръцете си. Беше нервен, но раздразнението му бе по същата причина като при Ангелика. В началото се опита да си внуши, че е заради предстоящата среща с Франке, но не беше вярно. Дори напротив, очакваше я с облекчение. Вече не се страхуваше от него — бе се примирил, а и, общо взето, всичко вече се приближаваше към края, затова нямаше причина да се страхува. Дори вече не се и ядосваше. Това му идване в Швейцария се бе оказало безсмислен бунт, обречен още от самото начало на неуспех, но трябваше да го направи, за да го проумее. Не, неспокойствието му идваше от другаде. Подсъзнателно имаше мъчителното чувство, че нещо щеше да се случи или дори вече се случваше.

— Накъде изобщо пътуваме? — попита той. Говореше бавно и с лек ужас установи, че езикът му бе започнал да натежава. Досега винаги бе бил доволен да установи, че въпреки тригодишните усилени тренировки трябваше да изпие много малко, за да усети въздействието на алкохола. Сега сам се предупреди да внимава и макар да знаеше, че това е само добро намерение, демонстративно остави бирата на масичката пред себе си. Щом ще говори с Франке, главата му трябва да е бистра, а още по-важно беше, че тя му трябваше и преди да е говорил с него. Ломан не се и опита да го разубеди, но това по-скоро го накара да изпита недоверие. Ако продължеше да пие или пък заспеше, той щеше да се възползва от възможността да спечели Ангелика на своя страна.

— На изток — отговори Ломан, което отново раздразни Варщайн. В края на краищата не беше тъпак.

— И защо пътуваме на изток? — попита той натъртено.

— А защо не? В нашата посока е. Какво искате? Дори спестявам малко път на вашия приятел Франке. Ако, разбира се, идва към нас.

— Той не ми е приятел — каза остро Варщайн.

Ломан искаше да отговори, но Ангелика го изпревари.