Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Какво ни остава? — ядосано попита на свой ред Варщайн. — Ще продължим нататък, както сме решили. Рано или късно той ще ни намери. Или ние него.

Ангелика не отговори и Варщайн се залови да си задава въпроса, дали наистина е толкова ядосана на предателството на Ломан, или само се преструва. Но в крайна сметка нямаше значение, ако не вземеше под внимание това, че тази мисъл граничеше почти с параноя.

Ломан бе приключил със зареждането и влезе в касата да плати. Варщайн го проследи с гневен поглед. Продължаваше да обвинява и себе си, защото се бе оказал доверчив глупак. Не трябваше да изпуска нито за секунда Ломан от погледа си!

— А може така да е по-добре — обади се Ангелика. — Франке можеше да ни е поставил клопка. — В гласа и имаше нервна нотка, може би тайничко чувстваше облекчение, а защо не и угризения на съвестта спрямо него. Защо всичко трябваше винаги да е толкова сложно?!

Мълчаливо изчака Ломан да се качи в колата. Погледите и на двамата сигурно говореха на глас, защото журналистът се дръпна още на вратата и погледна първо него, после Ангелика, после пак него и сбърчи чело.

— Какво е станало тук? Изглеждате като че ли…

— …като че ли сме малоумни — прекъсна го Варщайн. — И явно е така.

— Не разбирам. — Ломан затвори вратата зад себе си и се обърна към Варщайн. — И как стигнахте до това сензационно откритие?

— Ако не бях такъв, нямаше и секунда да ви имам доверие — каза Варщайн. — Моите поздравления! Наистина ме изиграхте. А за известно време дори си мислех, че играете с открити карти.

Ломан дори не се и опита да отрече нещо. Само вдигна рамене, обърна се напред и включи двигателя. Варщайн се наведе и завъртя ключа на обратната страна.

— Какво значи това? — ядосано попита Ломан.

— Номерът няма да мине! — каза Варщайн. Наистина ли мислеше, че не е ядосан на Ломан? Беше се излъгал. Бе така разярен, че трябваше да употреби всички сили, за да не се нахвърли върху него с юмруци.

— Кой номер? — спокойно попита Ломан. — Този, че се опитвам да ви вразумя ли?

— Да ме вразумите?! Вие…

— Да не би наистина да смятате, че предложението на Франке е било сериозно? — прекъсна го Ломан. — Ако наистина така сте мислил, значи сте още по-наивен, отколкото мислех. Този тип ви поставя някаква смешна клопка, а вие се оплаквате, че ви спирам да скочите в нея?!

— Стига, Ломан! — Гласът на Варщайн трепереше. Ставаше му все по-трудно да се владее. — Вече съвсем ми писна от вас! Не съм дошъл тук да си играя на Джеймс Бонд.

— За вас ще е достатъчно и нещо по-скромно — отвърна сухо Ломан. — Какво искате? Спасявам ви главата, а вие…

— Престанете! — изрева Варщайн. — Още една дума и…

— И? — Ломан се изсмя пренебрежително. — Какво ще стане? Да ме набиете ли искате? Само кажете. Не се въздържайте, ако това ще ви облекчи.

Зад тях прозвуча продължителен звук от клаксон. Ломан погледна в огледалото за задно виждане и включи двигателя.

— По-добре да освободя колонката, преди да сме направили още по-голямо впечатление. Не се притеснявайте, ще мръднем само няколко метра напред. После съм готов да поема ръкавицата. Избрахте ли си вече секунданти?

Още една дума, само още едничка дума в този стил и ще избие усмивката от лицето му, мислеше си Варщайн. Дори това да е последното нещо, което ще направи в живота си. Продължиха напред.

Ломан насочи колата в един отдалечен ъгъл на паркинга, завъртя ключа и се обърна към Варщайн. Все още се усмихваше, но в подигравателния му поглед ясно се четеше и предпазливост, дори може би и мъничко страх. Сигурно бе разбрал, че е отишъл твърде далеч.

— Бъдете разумен, Варщайн. О’кей, признавам, че май не трябваше да го правя. Но вече съм го направил и продължавам да мисля, както и преди, че съм прав.

— А, така значи, мислите?

— За Бога, знам, че е така. Помислете сам! Даже и да сте прав и предложението на Франке да е било искрено, това показва само, че нещо не е наред!

— Така ли?

— Да, точно така! — Сега вече и Ломан беше ядосан. — Вижте, този човек опита всичко, за да ви махне от пътя си. Земята преобърна, за да попречи на вас и на приятелката ви да стигнете до Аскона и до Гридоне. И изведнъж като на тепсия ви поднася всичко, което искахте да получите. Как мислите, защо го прави? Вероятно, защото вече е затънал до шия. Има нещо, което не е наред!

— Единственото, което не е наред, това сте вие! — отвърна гневно Варщайн.

Вътрешният му глас обаче вече тихичко му нашепваше, че Ломан може би има право, но той отказваше да се вслуша в него. Беше разгневен и искаше да е разгневен.