Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Не започвайте пак с препирните си!

— Ние не се караме — каза с обиден тон Ломан. — Зададоха ми въпрос и аз му отговорих.

Ангелика не каза нищо, Варщайн също предпочете да замълчи, макар че не бе получил отговор на въпроса си. Настроението в колата бе достатъчно напрегнато. Трябваше да бъде предпазлив. Открита конфронтация с Ломан беше последното нещо, което искаше.

— Двата часа вече изминаха — върна се Ангелика на предишната си мисъл. Тръсна глава, взе телефона и го прехвърли няколко пъти в ръцете си, сякаш така можеше да накара Франке да се обади. След малко въздъхна и го окачи на мястото му.

— Няма никакъв смисъл — обади се Ломан. — Играчката не работи. И така ще бъде, докато Франке сам не я включи. — Гласът му звучеше почти радостно. — Може би е прехвърлил номера!

Ангелика извъртя очи. Не каза нищо, но се обърна демонстративно настрани и в следващите пет минути гледа безмълвно през прозореца.

Както винаги, когато нетърпеливо чакаш нещо, и сега времето сякаш едвам-едвам се влачеше. През равномерни интервали Варщайн поглеждаше към часовника на арматурното табло и към километража. Напредваха добре, много по-добре, отколкото очакваше в катастрофалното начало на пътуването им. Движението по магистралата все още бе много интензивно. Заради затворената директна железопътна връзка магистралата сигурно бе двойно по-натоварена от обикновено. Но до този момент не бяха попадали в задръстване, а и съобщенията по радиото не предупреждаваха за това.

— На следващия паркинг ще трябва да заредим — каза след известно време Ломан. Никой не му отговори и след кратко мълчание той добави: — И най-късно тогава ще трябва да вземем решение какво ще правим.

— Какво решение? — попита Варщайн, макар че и тримата знаеха за какво става дума.

— Какво ще правим по-нататък. И дали изобщо ще продължаваме. Нищо няма да споменавам за това, че куп пари и време ми отидоха на вятъра само защото вие двамата изведнъж се отказвате насред път. Това си е ваше решение. Но хич не ми се иска да хвърлям още пари и още повече време само за да разглеждам задръстените магистрали на Швейцария.

— Няма какво да се прави по-нататък — каза Варщайн. Всъщност въобще не му се отговаряше. Нямаше какво вече да се обсъжда. Всичко, каквото имаше да каже по този въпрос, бе казано. Въпреки това продължи. — Мислех, че е ясно. Дойдохме тук, за да помогнем на Ангелика да открие мъжа си. Франке ще я заведе при него.

Ломан се изсмя.

— Много ми се иска да съм толкова наивен. Добре, добре, — вдигна той примирително ръце, когато Варщайн се накани да каже нещо остро — нали казах, решението си е ваше. Но помислихте ли какво ще правим, ако не се обади?

— Ще се обади — каза убедено Варщайн.

— Щом казвате. Но представете си просто така, на шега, че е премислил или по някаква друга причина не се обади. Все пак спомена два часа, а вече минаха повече от три.

— Ще се обади — не се предаваше Варщайн.

— Е, добре тогава — Ломан издаде странен звук. — Ще се обади, така да бъде. Измина около минута в мълчание. После той пак подзе: — Ами ако все пак не се обади?

— Ще се обади.

Ломан се засмя, но не попита трети път. Останалото време, докато стигнат бензиностанцията, премина в нервно мълчание, което по-скоро засили напрежението, а не го намали. Варщайн въздъхна дълбоко, когато стигнаха бензиностанцията и Ломан излезе от колата.

— Бесен е — каза Ангелика, гледайки как Ломан изтегли маркуча и заобиколи с него колата. Варщайн беше зает с това да си създава грижи. На бензиностанцията не бяха сами и хората учудено поглеждаха петнистия им автомобил. Привличаха вниманието повече, отколкото му се искаше.

— Ще се успокои — рече накрая той. — Даже мисля, че го разбирам донякъде. Наистина е вложил доста пари и сигурно е смятал, че това е случаят на живота му. Рискове на професията — вдигна рамене той.

— Затова не мога да проумея, че така лесно се примирява — каза Ангелика.

— Не го прави. Хващам се на бас, че няма да се върне у дома, а ще продължи сам веднага щом ние се махнем. Но това вече е проблем на Франке. Сигурен съм, че ще се справи с него. Ангелика се обърна назад и го изгледа със странен поглед.

— А ти?

— Аз? Какво аз?

— Ти ще се справиш ли?

— С какво? С Франке ли?

— С примирението.

Варщайн прочете по лицето и колко трудно и бе да говори. Дълго рови и накрая извади цигара, запали я и чак след това продължи. Усети колко важно е за нея да говори за това.