Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

В следващия момент видя пролуката. Само представата за това бе достатъчна, за да избие по челото му пот, но какъв избор имаше вече? С два-три големи скока стигна до хеликоптера, в последния момент се хвърли встрани и както очакваше, налягането от пропелерите го притисна към земята. Спря дишането си и продължи да се търкаля. В продължение на една ужасно дълга секунда машината висеше точно над него като капак на стоманен ковчег, в който сам се беше заврял. Малко несръчно движение на пилота или погрешно негово и щеше да бъде смачкан. Но успя. Хеликоптерът мощно се оттласна нагоре, а Турлингер продължаваше да се търкаля през сухата трева, докато първото дърво грубо сложи край на търкалянето му.

Изправи се светкавично и се втурна навътре в гората. Отново проехтяха изстрели. Куршумите се забиваха в дърветата отляво и отдясно или пляскаха ядосано в листата наоколо. Турлингер се наведе, скочи панически първо наляво, после надясно и хукна право напред. Храсталакът пред него ставаше все по-гъст. Изстрелите спряха, но кучешкият лай се чуваше все по-наблизо. Явно бяха пуснали животните от каишките. Турлингер знаеше, че и в гората шансовете да избяга от кучетата бяха много малки. Но не беше нужно да им бяга, Ако в следващите две-три минути успееше да се изплъзне, шансовете му се увеличаваха.

Лаят и пукащите клони под краката на кучетата се чуваха все по-отчетливо, но той устояваше на изкушението да се обръща назад. Ниско увиснали клони разкъсаха дрехите му и го удряха през лицето. Целият бе в кървави драскотини, но сега те не го интересуваха, трябваше само да бяга!

Когато достигна отвесната скала, ядосаният лай бе вече много близо зад него. Реално погледнато, стената не бе кой-знае какво препятствие. Някога, преди няколко стотици хиляди или дори милиони години, на това място планината се е разкъсала. Част от склона е потънал два метра, но гората бързо е покрила раната, така че високата два метра и леко отвесна стена не можеше да бъде забелязана отвън. За опитен катерач като Турлингер тя не представляваше сериозно препятствие. Както бе набрал инерция, той скочи с протегнати ръце нагоре, вкопчи се в грубия камък и използва силата на тласъка си, за да намери място на крака си в някоя пукнатина. Силно оттласкване нагоре и главата и раменете му вече се показваха над бариерата.

За кучетата обаче стената бе непреодолима пречка. Те стигнаха до подножието и още преди Турлингер да се бе отдалечил на сигурно разстояние. Бяха три. Две се задоволиха само гневно да го лаят, но третото наистина се опита да го последва с мощен скок. Разтворените му челюсти за съвсем малко не захапаха крака на Турлингер. Той силно ритна кучето по муцуната и то с квичене отхвръкна назад. За няколко секунди се изкачи до високата част на гората и се изправи.

Сърцето му лудо биеше. Във всичките му крайници като упойваща вълна се разнесе слабост. Какво ли не би дал в този момент за малко почивка! Но нямаше никакво време. Стената не беше много широка. Рано или късно кучетата щяха да потърсят друг път към него, а ако не те, то тогава техните господари, които вече сигурно идваха насам. Трябваше да продължава. На около два километра оттук имаше истински лабиринт от малки скали и падини и там можеше окончателно да се отърве от преследвачите си. В момента, в който тръгна, над главата му се разнесе оглушителен трясък. Внезапен бурен вятър шибна върховете на дърветата и когато вдигна поглед, Турлингер видя над себе си огромната сянка на хеликоптера.

Изпсува с цяло гърло. Невъзможно бе да го виждат. Гората тук бе толкова гъста, че това бе просто невъзможно.

Но го виждаха. Турлингер пробяга десетина крачки надясно, смени посоката и затича наляво, но хеликоптерът неотлъчно го следваше като собствената му сянка. Сигурно имаха някакви електронни прибори и с тях го следяха.

Почувства как смелостта му го напуска. Не беше честно! Без значение кои бяха и защо го гонеха, трябваше да му дадат поне малък шанс. Продължаваше да тича. Ако успееше да стигне до скалистия участък на склона, можеше да намери някоя пещера или тераса. Не му се вярваше, че могат да го открият и през масивна скала.

Внезапно силно му се зави свят. Пред погледа му гората се превърна в размазана картина и за част от секундата имаше чувството, земята под краката му оживява. Не беше като земетресение с треперене и тласъци, а почти като движение на живо същество, сякаш планината се протягаше и въздишаше. Във въздуха се разнесе песен звук и мирис, какъвто Турлингер никога преди това не бе усещал. Усещането за живот под краката му бързо изчезна, но неразположението остана. Турлингер се свлече на колене, подпря се с лявата ръка на земята и с дясната затисна устата си, за да възпре надигащото се в стомаха му гадене.