Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Просто останете тук и ме изчакайте. — Той извади бинокъла и го подаде на Турлингер. — Ето, вземете това. Ще бъдете, така да се каже, моята тилова охрана. Пазете добре това тук. Ако с мен се случи нещо, изпратете го с бърза поща до редакцията на Таймс в Лондон. Ще ви възнаградят пребогато, обещавам ви.

На Турлингер никак не му се искаше да се стига дотам. Не искаше и да има нищо общо с това, което се случваше пред него, но другият просто не забеляза нежеланието му, тикна бинокъла в ръцете му и нарами раницата. И преди Турлингер да успее да каже нещо, вече слизаше приведен по склона.

Макар че наоколо имаше само съвсем малко храсти, той чудесно успяваше да ги използва, за да се прикрива. След няколко секунди, макар и против волята си, Турлингер долепи окулярите до очите си и започна внимателно да следи слизането му. Репортерът вървеше приведен и непрекъснато спираше, за да се огледа и да погледне към малкия уред, за който Турлингер предполагаше, че по някакъв начин го предупреждава за скритите радари или невидими клопки, които войниците сигурно бяха поставили. Той не се движеше по права линия към селото, а като че ли правеше произволни зигзаги. Понякога дори се връщаше малко назад, после продължаваше надясно или наляво. Трябваха му около двадесет минути, за да се доближи до селото. През цялото време Турлингер го наблюдаваше, без да помръдне. Умът му работеше трескаво, но самите мисли като че ли течаха някак мудно. Сега вече можеше просто да стане и да поеме към дома, нищо не го спираше. Ако този младеж наистина беше това, за което се представяше, не можеше да му направи кой знае какво. Въобще не го интересуваше да го покажат на голяма снимка — дори напротив. А ако пък беше нещо друго, например шпионин — тази възможност Турлингер съвсем не беше изключил, — тогава така и така щеше да го убие. Беше гледал достатъчно криминални филми и много добре знаеше как стават тия работи.

Въпреки това остана на мястото си. Колкото и голям да бе страхът му, любопитството надделяваше. Бе не просто любопитство, но и някакво особено безпокойство, което бе предизвикано от това, което ставаше в Порера. Продължаваше педантично да следи с бинокъла приведения мъж, който слизаше надолу. От време на време натискаше копчето отгоре на бинокъла и понякога натискането биваше последвано от познатото му вече щракване. Но невинаги — сигурно не правеше нещо както трябва.

Все пак се справяше достатъчно добре, защото успяваше да фотографира важните моменти, като например този, когато репортерът предателски бе изоставен от електронното си куче пазач. Дори може би видя пръв това, което последва. Точно там, където преди това се бе появил джипът, сега изневиделица изникна автомобил, в който седяха четирима мъже. В същото време излязоха и още два — отляво и отдясно — и всички поеха право към мъжа.

Турлингер свали бинокъла и примижа към долината. Чужденецът сигурно още не бе видял опасността, защото продължаваше да се движи бавно към селото — точно срещу идващите към него военни. Явно толкова много разчиташе на електронната си играчка, че дори и не предполагаше, че може просто да са го видели. Турлингер едва се сдържа да не извика. Разстоянието бе вече много голямо и дори и да го чуеше, вече бе твърде късно.

Когато най-сетне забеляза опасността, първият автомобил бе почти до него. Останалите два се приближаваха от двете му страни и бяха най-много на петдесет-шейсет метра. Всичко стана много бързо.

Журналистът се обърна и хукна с големи крачки обратно нагоре, но автомобилите увеличиха скоростта. Той явно се опитваше да достигне до скалистата част на склона, където джиповете не можеха да го последват. Идеята беше добра, но той бе твърде бавен. Трима-четирима от мъжете наскочиха и го повалиха на земята, преди още да е изминал и половината разстояние. Турлингер наблюдаваше от скривалището си отгоре и псуваше. Не забравяше да натиска копчето отгоре на бинокъла и фотографира цялата сцена. По някое време обаче щракването не се чу и вместо него прозвуча продължително жужене, филмът явно бе свършил.

Видя достатъчно или поне толкова, за да разбере, че вече нямаше никаква причина да остава тук. Войниците щяха да се досетят, че мъжът не е пристигнал сам. Най-много след десетина минути и тук щеше да гъмжи от военни. Време беше да изчезва. Турлингер прибра бинокъла в раницата си и се вдигна на колене и ръце. Започна внимателно да пълзи заднишком, за да слезе от другата страна на върха. Но явно не бе достатъчно предпазлив. Повечето от войниците, дошли с джиповете, бяха все още заети да обуздават отбраняващия се журналист (добре, че поне не го убиха, помисли си Турлингер), но един внезапно се надигна и се вгледа вторачено в неговата посока. В следващия миг бе долепил бинокъл до очите си. Турлингер почти усети как погледът му го прониза. Изпсува и скочи на крака. Единият от джиповете потегли право срещу него. Турлингер изостави всякаква предпазливост и побягна с всичка сила. Но преднината му само след секунди щеше да се стопи. А и не това беше най-голямата опасност. Онези в джипа сигурно имаха радиостанции и Турлингер нито за миг не забравяше за хеликоптера. Мъжете долу в Порера явно също. Турлингер чу характерния звук от пропелерите, още преди машината като огромно черно насекомо да се издигне над върха и да се насочи към него. Той направи завой наляво, за да избегне една скала, после веднага скочи в обратната посока и побягна още по-силно. Но хеликоптерът се приближаваше с невероятна бързина. Турлингер бе най-много на седемдесет-осемдесет метра от края на гората, но знаеше, че няма да успее да влезе в нея. Машината го настигна, преди да е изминал и половината разстояние.