Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Порера изживяваше нашествие. Не в този смисъл, който влагат в думата хората от тази долина на Тесин, а в истинския. Селото гъмжеше от военни.

Напряко на единствения път, който водеше надолу в долината, бе опъната двойна бариера от мрежа. Отляво и отдясно се издигаха набързо построени караулки, а зад един камион дискретно се подаваше истински танк. В самото село нямаше военна техника, ако не се вземат предвид два-три джипа с подозрителния маслиненозелен цвят на войските на НАТО. Но накъдето и да погледнеше, Турлингер виждаше униформени военни. Войници ли бяха? Какво, по дяволите, ставаше?!

— Внимавайте!

Турлингер реагира инстинктивно и се просна по корем на земята. Едва тогава видя какво бе уплашило спътника му. Между ниските къщи в края на селото се бе появил джип, който се движеше право към тях. В него седяха трима мъже в зелени униформи и светлосини каски. В продължение на няколко секунди Турлингер бе убеден, че са ги открили. Но после шумът от двигателя се насочи в друга посока и спря на петдесет-шейсет метра от края на селото. Двама от войниците слязоха и започнаха да вършат нещо, което поради голямото разстояние Турлингер не можеше да различи какво е.

— Какво става? — прошепна той. Не получи никакъв отговор, но мъжът до него го потупа по рамото. Когато погледна към него, той му подаваше странен на вид инструмент, който с много усилие Турлингер различи като бинокъл. Колебливо посегна, но го сложи на очите си едва след второто подканяне.

Уредът беше тежък и окулярите му не бяха като на далекогледа, който Турлингер познаваше. Имаше чувството, че гледа малък телевизор. Вляво и отдолу на картината проблясваха червени символи и цифри, които го объркваха. Но увеличението бе фантастично. В първия момент му бе трудно да открие джипа и тримата войници, но след като ги намери, те сякаш дойдоха на два метра от него.

Сега вече можеше да различи какво вършеха. Прокарваха от край до край тънка жица на височина по-ниско от коляното. На равномерно разстояние един от друг от земята се подаваха ниски метални стълбове, които прекъсваха оградата, а на тях бяха прикрепени малки правоъгълни кутии. Турлингер нямаше никакво понятие от военни работи и модерна наблюдателна техника, но то не му и трябваше, за да се досети, че това беше ограда, която опасва цялото село. Малката височина не действаше никак успокоително, напротив. Турлингер достатъчно бе слушал за светлинни бариери и разни подобни и предполагаше какво може да е това насреща му.

След известно време върна странния бинокъл на спътника си и за секунда затвори очи, за да привикне към обичайната картина. Когато ги отвори, видя, че мъжът гледаше съсредоточено през бинокъла. От време на време докосваше някакво копче от горната страна и тогава Турлингер чуваше леко пукане, последвано от бръмчене. Явно в нещото имаше вградена камера.

Постепенно взе да му става неприятно и да усеща блудкав вкус в устата си. Който и да беше този тип, едно беше сигурно — не бе обикновен турист, воден единствено от любопитство. Вече не знаеше кое повече го безпокои — странната промяна в селото под тях или още по-странния му спътник.

— Слушайте — каза той предпазливо, — трябва да поговорим.

— Не сега — махна с ръка другият и продължи да гледа като прикован през бинокъла.

— Трябва да ми отговорите на няколко въпроса — продължи Турлингер. За да изговори думите, му трябваха повече сили, отколкото бе предполагал.

— Така ли? Нищо не сте питал. — Младежът свали приспособлението от очите си, усмихна му се нахално и взе да рови в раницата. Турлингер се опита да разгадае нещо от съдържанието, но видя само някаква черна пластмаса. И нещо, което много приличаше на оръжие.

— Кой сте вие? Веднага…веднага ми отговорете кой сте и какво става тук. Или…

— Или?

Ръцете на Турлингер започнаха да треперят. Другият продължаваше да се усмихва и гласът му звучеше приятелски и развеселено като преди. Нищо в изражението на лицето или поведението му не се бе променило и въпреки това изведнъж бе станал друг човек. От наивен повлекан се бе превърнал в опасен човек. Нито в погледа, нито в гласа му се долавяше заплаха, но Турлингер изведнъж се уплаши. Зад маската на глупак се криеха сила и безпощадност, от които Турлингер потръпна.

— Или веднага се връщам и ви оставям сам — каза Турлингер. Гласът му не звучеше и наполовина толкова решително, колкото бе нужно, за да повярват на думите му.

— Не ми се вярва — отвърна мъжът и грижливо прибра бинокъла. На негово място извади друг странен предмет — комбинация от пушка и телеобектив.