Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— За черна дупка — изстреля автоматично Роглер. — Научна…

— По дяволите, няма ли да започнете да мислите най-после! — прекъсна го Франке. — Не ви говоря за научни теории, а за края на света!

Не стига, че от няколко дни насам времето съвсем се беше объркало, ами вече повече от седмица жителите на Чентовали изпитваха на гърба си небивало досега нашествие на чужденци, при това в по-голямата си част съвсем побъркани, както смяташе Турлингер. Ако зависеше от него, още преди петдесет години тази част на Алпите трябваше да бъде забранена за туризъм и най-вече за чужденци. Не че имаше нещо против тях, бяха му съвсем безразлични, само да си седяха вкъщи.

— Сигурен ли сте, че това е пътят?

— Сигурен съм — отвърна Турлингер, без да се обръща и без да забавя крачка. — А ако викнете още малко по-силно, сигурно ще ви чуе някой, който можете да попитате.

Облеченият в зелена парка мъж, който го следваше на две крачки, не каза нищо, но Турлингер почти усети как пребледня и макар и да не се обърна към него, бе сигурен, че уплашено се озърна наоколо.

Турлингер презрително изкриви лице. Както повечето от местните хора в тази долина на Тесин и Йозеф Турлингер се прехранваше от туризма, по-точно от чужденците. Е, не съвсем легално като повечето от останалите, защото голяма част от доходите си изкарваше, като водеше туристите до отдалечени места, които иначе биха достигнали по-удобно и на по-прилична цена и като им предлагаше оказионни стоки, които получаваше на минимална цена от един малък магазин в Локарно. Това обаче ни най-малко не му пречеше да презира всички чужденци. Дори колкото повече му плащаха, толкова по-голямо бе презрението му.

По тази негова малко изкривена логика, както той сам си признаваше, сега би трябвало от дъното на душата си да мрази мъжа, който тежко пъшкаше след него по стръмния склон и напразно се опитваше да го настигне. В известна степен го и правеше, но Турлингер не беше глупак. Много добре знаеше, че раздразнението и натрупалият се гняв бяха насочени повече към него самия, отколкото към този французин или белгиец, или фламандец — нямаше значение какъв беше.

Истината беше, че е чужденец и че когато вчера се появи, вътрешният му глас му подсказа, че трябва да го разкара, преди да си е отворил устата. Но той не го послуша. А и как можеше при тая тлъста пачка банкноти, която мъжът размаха под носа му?

Досега десетина пъти вече се бе проклел, че не отказа. Младежът наистина му предложи много пари и Турлингер накрая ги взе и се съгласи да го преведе през планината до Порера. Но освен това го накара да пристъпи един от малкото си железни принципи — да не се лакоми. Когато водиш живот на ръба на позволеното, както беше при Турлингер, много важно бе да не се лакомиш. Но маршрутът бе лек — пет, нека да са седем часа (с такъв повлекан като този!) в едната посока и малко по-малко в обратната. А сумата, която получи за това, се равняваше на добър седмичен доход.

Въпреки това бе грешка. Още в самото начало го предусещаше, а през последните три-четири часа предположението му се превърна в убеденост. Този тип непрекъснато му ходеше по нервите. Вместо да си пести силите за изкачването на върха, той непрекъснато дърдореше, при това само глупости. А към това се прибави и още нещо. Само през последния един час над главите им два пъти прелетя хеликоптер. От опитните очи на Турлингер не убягнаха следите, които пресякоха. Следи на мъже с тежки ботуши, а на едно място имаше пресни кучешки изпражнения. Ако не знаеше каква е истината, можеше да се закълне, че е полицейски патрул. Само че в тази долина нямаше какво да се пази и наблюдава.

— Чакайте малко, мосю. Имам нужда от… малка почивка.

Турлингер извърна очи и в последния момент преглътна презрителната забележка, която му бе на езика. Бе получил само половината от договорената сума и нямаше нужда да дърпа дявола за опашката. Може пък по обратния път да позаобиколят, помисли си ехидно. Да се спуснат по някой и друг по-стръмен склон например или по някоя малка стена.

Погледна внимателно към небето и в двете посоки, после се обърна и отиде при мосюто. Не се виждаше никакъв хеликоптер, нямаше и патрули! Всичко изглеждаше съвсем нормално. Но не беше. Нещо го смущаваше.

Може би, разсъждаваше той, докато се облягаше върху ствола на едно дърво на около три крачки от приказливия си клиент, така, че да може да държи под око и него, и околността, може би е заради кучетата. Те го изнервяха. Турлингер не можеше да понася кучета, защото бяха, така да се каже, естествените му врагове. Следите можеха да се заличат, а от хора преследвачи можеше да се скриеш или просто да им избягаш. Даже и хеликоптерите, които видя, не го тревожеха много-много. Те бяха практични, ако искаш да видиш нещо, но да приземиш такъв миксер в тая непроходима местност, това и най-добрият пилот щеше три пъти да премисли, преди да го стори. А кучетата бяха истинска напаст. Не им трябваше да виждат някого, за да разберат, че е тук. Подушваха те даже и на километри, когато вече смяташ, че си на сигурно място, и във всякаква местност се придвижваха по-бързо и бяха по-издръжливи от човека. Ако зависеше от Турлингер, и кучетата трябваше да бъдат включени в забранителния списък за тази част на страната — веднага след туристите.