— Въпреки това трябва да изчезваме оттук — каза Ломан и прокара пръст по вратата на колата. Погледна върховете на ноктите си и направи ядосана физиономия. — Още не е съвсем изсъхнала, но ако не ни завали силен дъжд, може и да успеем. Хайде, качвайте се и да тръгваме!
— Знаете ли какво означава понятието „черна дупка“? — попита Франке. В немного високата, но просторна мраморна зала, която образуваше преддверието на Святая светих на магистрата на Аскона, думите му отекнаха продължително и по някакъв особен начин, който прекрояваше смисъла им, без Роглер да разбира как и защо.
— Да — отговори той. Забеляза изненадата в погледа на Франке и допълни със съзнателно смутена усмивка: — Или поне приблизително.
Това не отговаряше съвсем на истината. Роглер съвсем не беше глупав, а имаше и телевизор. Освен това обичаше и да чете. Но едно от първите неща, които разбра за Франке, бе, че той принадлежеше към онези учени, които по принцип смятаха хората без висше образование за глупави и си умираха да се хвалят със знанията си. Това дразнеше Роглер, но той много добре знаеше, че това е изпитан метод да оставиш другите просто да говорят, вместо да им задаваш въпроси.
— Може би ще е добре да ми обясните по-подробно — добави той. — За по-сигурно, за да разбера какво ще ми кажете.
Същевременно ускори крачките си, защото искаше по-скоро да излезе оттук. Последният половин час заниманието му бе да слуша плачливите вайкания на градските първенци, които се жалваха за милионите франкове загуби за града и непоправимите вреди, нанесени на туризма. Като че ли сега му беше точно до това! Освен това бе и малко ядосан на Франке. Тайничко се бе надявал, че германецът ще използва явно огромното си влияние, за да го подкрепи в неловката ситуация. Макар че Роглер все още не бе успял да установи как и защо, но той притежаваше достатъчно власт, за да прави в тази страна, каквото си поиска. При това тя не бе неговата родина. Но противно на очакванията му Франке пое ролята на непричастен наблюдател и безмълвно гледаше как Роглер се справя с положението на това събрание на мъдри глупци. Той, разбира се, успя, но сега се чувстваше сякаш бе пробягал маратон и краката му сякаш бяха пълни с олово. Би предпочел няколко часа разпит на дилър на дрога. Вече бяха излезли от кметството, когато Франке наруши мълчанието и реши да изпълни желанието на Роглер.
— Знаете, че и Слънцето старее както и човекът или животните, както всичко във Вселената. — Той посочи към небето, където точно в момента слънцето не се виждаше, защото бе закрито от дъждовни облаци, които така ниско се стелеха над града, че човек имаше чувството, че може да ги пипне. А иначе бе доста топло и Роглер се изкушаваше да съблече якето си. Но топлината не бе никак приятна.
— Животът на едно слънце продължава десет-дванадесет милиарда години — продължи Франке. — Някои слънца просто изгасват и умират като стар човек, който ляга и затваря очи, а други се превръщат в Нова. Знаете какво е това, нали?
— Не съвсем — промърмори Роглер. Знаеше, разбира се, и съвсем нямаше желание да слуша лекции по астрофизика за начинаещи. Но подозираше, че Франке щеше още повече да приказва, ако поне не показваше интерес.
— Казано дилетантски, те експлодират. Използват цялата си енергия за една-единствена гигантска експлозия. Ако нашето Слънце се превърне в Нова, топлината при нас ще е достатъчна да разтопи земната кора. Планетите от вътрешната страна по всяка вероятност ще бъдат разрушени. Най-малкото Меркурий просто ще се изпари. Но такава опасност не съществува — или поне не в следващите пет-шест милиарда години — допълни той с успокоителен тон, сякаш бе очаквал, че Роглер ще се стресне от думите му.
— Много старите слънца понякога се превръщат в така наречените червени гиганти — раздуват се и започват да изстиват. Накрая отново се свиват и стават бели джуджета, малки слънца, малко по големи от нашата Луна. Последният стадий, който на нас ни е известен, е неутронна звезда — така наречените черни джуджета.
— Черни ли? — попита Роглер. — Какво общо имаше това, по дяволите, с всичко, което ставаше тук?
— Те, разбира се, не са наистина черни — усмихна се Франке. — Наричат ги така, защото не се виждат, а са само черни петна в Космоса. Масата на една такава неутронна звезда не може да бъде описана. Представете си цялата материя на едно слънце, свита до кълбо с диаметър десет-дванадесет километра. Едно парче колкото тенис топка от такава звезда би тежало хиляди тонове.
Читать дальше