Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Какво стана със Зарутер?

— Не знам. Оттогава не съм го виждал.

— Беше ли сред мъртвите?

— Не, просто изчезна. Официалното обяснение беше, че е загинал при срутването на тунела и тялото му не е било намерено. Но това не е истина. Преобърнаха камък по камък и дори и да беше напълно смачкан, щяха да намерят трупа или това, което е останало от него.

— Няколко тона скала добре могат да подредят човек — каза Ангелика.

— Но не могат да го разтворят в Нищото. Не е мъртъв. Просто изчезна.

— Тунелът има два изхода — припомни Ангелика.

— Днес, но тогава нямаше. Нали ти казах — претърсиха камък по камък, но него го нямаше. И оттогава, доколкото знам, не се е появявал. Но е жив, просто го знам. И ме чака.

Ангелика помълча известно време. Изглеждаше сериозна и умислена.

— Теб… или нас? — попита накрая.

— Нас? — Варщайн неловко се засмя. — Откъде ти хрумна?

— Нали сам каза: „Ако не успея и вратата се отвори, нужни са силите на трима, за да бъде затворена отново. Един, който знае, един, който вижда, и един, който обича.“

— И смяташ, че… — Варщайн стъписано млъкна. Но не само Ангелика мислеше, че те са тези трима. Самият той през цялото време го беше мислил, но не се бе осмелил да изрече на глас надеждата си.

— Това, това е просто смешно! Как мислиш, кои сме? Тримата мускетари, дошли да спасят света?

Ангелика щеше да отговори, но Варщайн направи гневно движение с ръка.

— Чуй ме сега! Това тук не е игра! И Франке не е човек, който ще позволи да си играят с него! Сама видя на какво е способен и повярвай ми, това далеч не е всичко. Когато се обади, ще се съглася да се срещна с него, а ти ще ме придружиш. Няма да позволя да тичаш към гибелта си само защото един побъркан старец е бръщолевил глупости, които и аз сигурно не съм разбрал както трябва! Ще чуеш какво ще ти каже и след това ще отидеш с него.

— Ти ли решаваш това? — Тонът, с който го каза, не отговаряше на думите и, Гласът и бе много нежен, а това още повече разгневи Варщайн. Не понасяше да се отнасят майчински с него.

— Да, по дяволите! И искаш ли да знаеш защо? Защото ти така искаше! Ти дойде при мен и ме помоли да ти помогна да намериш мъжа си. Е, сега можеш да го намериш. Франке ще те заведе при него. За теб няма повече никаква причина да оставаш с нас!

— А може би има — каза Ангелика и се приближи към него. Имаше нещо непознато в погледа и. Не, всъщност не бе непознато. През цялото време бе било там, но той просто не го виждаше. Внезапно осъзна, че тя беше права. Само че той не знаеше кой от тримата бе точно — този, който вижда, или този, който знае, но през цялото време знаеше тя кой е — този, който обича.

— Моля те, недей! — каза тихичко той.

Тя спря, но и без друго повече не можеше да се приближи — бе достатъчно близо. За първи път наистина осъзна колко прекрасна бе зад фасадата от решителност и сила, която бе издигнала около себе си. Усещаше парфюма и уханието на косата и което се смесваше с мириса на цигарен дим. Странно — той вече не го дразнеше.

— Ако е заради Франк…

Варщайн сложи пръст върху устните и. Тя лекичко потрепера от допира му и той бързо дръпна ръката си.

— Не, не е заради него. Просто… моментът не е подходящ, това е всичко.

А може би бе точно обратното. Дълбоко в себе си чувстваше, че тя е права, а той — не. Нямаше неподходящ момент да обичаш някого. Ами ако това бе последният момент, който имаха? Тази вечер или най-късно утре щяха да пристигнат в планината — независимо по какъв начин, и вече едва ли щяха да имат време да променят нещо. Без да каже нищо, той я притегли към себе си и я целуна.

— О, извинете!

Варщайн почти уплашено се дръпна. Този път изненадата не бе никак приятна — зад него стоеше Ломан и върху лицето му бе изписана безсрамна усмивка. На Варщайн му се прииска да забие юмрук в мутрата му.

— Надявам се, че не идвам в неподходящ момент — продължаваше цинично да се хили Ломан. — Ако имате нужда от колата, само кажете. С удоволствие бих се поразходил половин час наоколо.

— Обадихте ли се, където трябва? — попита хладно Варщайн.

Усмивката от лицето на журналиста изчезна.

— Не, проклетият телефон вече не работи.

— Преди пет минути работеше — обади се Ангелика.

— Така ли? Представете си, въобще не се сетих! Франке сигурно го е изключил.

Ангелика погледна уплашено.

— Значи тогава знае къде се намираме?

— Предполагам, че да — каза Варщайн и се опита да я успокои: — Но за да прекъсне линията, не е нужно да знае точно къде сме. Така или иначе ще трябва отново да я оправи, ако иска да ни се обади.