Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Всичко, което искам, е да говоря с вас. Може би ще намерим решение за вас и за приятелката ви. Казвам истината. Знам къде е мъжът и и съм готов да я заведа при него.

— Но не и да я върнете, предполагам — каза Варщайн.

— Може би не веднага — призна Франке. — Но ви гарантирам, че нищо няма да ви се случи. Нито сега, нито по-късно. Ако чуете какво искам да ви кажа, сигурно ще ме разберете.

— Това е клопка! — прошепна Ломан. — За колко ли глупави ни смята тоя тип?!

— Що се отнася до вас, предпочитам да не отговарям сега на въпроса ви — обади се Франке.

Ломан и Варщайн се спогледаха учудено. Журналистът бе говорил наистина много тихо. Телефонът явно имаше свръхчувствителен микрофон.

— Трябва ми малко време да помисля — каза Варщайн.

— Разбирам. Ще се обадя точно след два часа. И моля ви размислете добре. Просто нямаме вече много време за разговори — той прекъсна връзката.

— Лъже! — ядосано каза Ломан. — Нали няма да се хванете на въдицата му?

— Спечелихме два часа — отвърна остро Варщайн. — Какво повече искате?

Ломан се накани за гневен отговор, но Варщайн просто стана, промъкна се край него и излезе от колата. Точно сега нямаше никакво желание да се кара с Ломан. Разговорът с Франке го бе ангажирал повече, отколкото искаше да си признае. Заинтригува го не толкова това, което Франке каза, а това, което премълча. Беше изпаднал в паника. Нещо ставаше на Гридоне и може би бе по-лошо, отколкото предполагаше.

Врата на автомобила се отвори и Варщайн се обърна, очаквайки да види Ломан, който идваше да продължат спора.

Беше Ангелика. Усмихваше се, но по начин, който издаваше несигурността и, вместо да я скрие. Без да каже нищо, се приближи до него и запали цигара. Ръцете и трепереха.

— Може ли? — попита тя.

— Какво? Да стоиш навън ли? Гората не е моя.

— Да пуша — отговори тя. — Знам, че не ти е приятно.

— Вътре в колата това не ти пречеше — каза Варщайн.

— Вярно — за секунда Ангелика изглеждаше толкова глупаво, че Варщайн силно се разсмя. — Много глупаво, знам.

— Всичко е толкова глупаво. Но на въпроса ти: Не, не ми пречи. И присъствието ти също не ми пречи.

— Мислех, че искаш да бъдеш сам.

Ако наистина си мислила така, трябва да те попитам защо дойде след мен, помисли си Варщайн. Но само поклати глава и продължи да гледа края на гората и плетеницата от светлина и зелени сенки зад нея. Гледката беше успокояваща със своята нормалност.

— Ломан се обажда по телефона — каза след известно време Ангелика. — Опитва се да мобилизира приятелите си от пресата, за да окажат натиск върху Франке. Сега разбирам, че беше грешка да го вземаме с нас.

— Ако трябва да сме точни, той ни взе със себе си, а не ние него — каза Варщайн. — Но тук си права — не трябваше да е тук. Защо не приемеш предложението на Франке? Мисля, че е искрен.

— Искрен? — тя дръпна за последен път от цигарата си, хвърли я на земята и старателно я стъпка с тока на обувката си. — Ако това, което разказа за него, е вярно само наполовина, значи този човек въобще не знае какво значи тази дума.

— Не е така. — Варщайн се запита дали наистина толкова неразбрано се беше изразил. И ако да, сигурно двамата с Ломан и за други неща не са го разбрали правилно. — Съвсем не искам да го защитавам, това сигурно ще е последното нещо, което би ми дошло наум. Но той не лъже, когато не е абсолютно необходимо. Или когато няма голяма полза от това.

— Да те махне от пътя си би било голяма полза — не се съгласи Ангелика.

— Сега вече ме надценяваш.

— Не — отвърна бързо тя по начин, който го изненада. — Не го правя и никога не съм го правила. Ти се подценяваш. Този човек се страхува от теб.

Варщайн се изсмя.

— Не ставай глупава! Както е тръгнало може да пусне цялата швейцарска гвардия по петите ни. Защо да го е страх? И то точно от мен?

— Не знам. Но е така. И не от днес. Ти сам го каза — направил е всичко, което е било във властта му, за да те накара да млъкнеш, нали така?

— И успя.

— А защо трябва да го прави, ако не го беше страх от теб? Човек не си прави толкова труд за някого, който му е безразличен. Ако те смяташе просто за някакъв луд, още тогава щеше да те изхвърли и да те забрави. И сега нямаше да ни изпрати помощниците си мафиоти. Сигурно знаеш нещо, което те прави опасен за него.

— Доста примамлива представа — каза Варщайн, макар че в действителност го обзе страх при мисълта. — Но въпреки това не е вярна. Разказах ви всичко, което знам. Останалото… също: бях достатъчно наивен, за да се обърна към пресата и да разкажа историята. И затова си счупих главата.