Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Като че ли това, което дотук бе поискал от него, не бе достатъчно, ами искаше да разбере и останалата част! Явно наистина беше от хората, които изпитваха удоволствие да въртят ножа в раната. Или просто беше чувствителен колкото валяк. Варщайн не знаеше кое от двете да предпочете.

— Няма много за разказване — каза той, макар че това беше по дългата част от историята. — Бях достатъчно глупав да си въобразя, че след всичко, което преживя, Франке ще се вслуша в думите ми. За съжаление не стана така. Официалната версия бе за внезапна промяна на времето, придружена от земетресение.

— И откога бурите предизвикват земетресения? — попита Ангелика.

— Може и обратното да е било — отвърна уморено Варщайн. — Вече не си спомням добре. Във всеки случай съчини някакво обяснение, което задоволяваше и медиите, и шефовете му. Нещастен случай, и толкова.

— Но той е видял всичко със собствените си очи! Останалите също са били там! — каза Ангелика.

— Видял е нещо, но вече не съм сигурен дали е било същото, което видях и аз. — По-скоро мисля, че не е искал да го види.

Варщайн бе истински учуден. Последното, което очакваше от Ломан, бе да го подкрепи. Преди Ломан да продължи, телефонът иззвъня. Варщайн леко се стресна и с ъгълчетата на очите си видя как Ангелика пребледня.

— Това е Франке — каза Ломан. Почти си изкълчи ръката, за да достигне телефона на арматурното табло и погледна поред и двамата: — Кой иска да говори с него?

— Включете високоговорителя — каза Варщайн. — Нали сме съзаклятници, които нямат тайни един от друг? Или не е така? — Той се смя, но Ангелика, за която бе предназначена шегата, не реагира. В погледа и проблясна паника. Варщайн добре я разбираше. Вчера вечерта и бе лесно да отклони предложението на Франке, а не се искаше много смелост да вземеш решение, което не е окончателно. Сега тази резервна вратичка вече я нямаше.

Ломан натисна един бутон върху телефона и Варщайн каза високо:

— Добро утро, доктор Франке.

— Не е добро, Варщайн — гласът на Франке бе малко променен от връзката, но въпреки това Варщайн долови умората в него. А тя не бе физическа. — Дайте ми госпожа Бергер, моля.

— И тримата ви чуваме.

Ако това бе замислено като предупреждение към Франке, то не постигна целта си. Дори напротив.

— Добре — каза той. — Спестявате ми необходимостта да го повтарям три пъти. Предполагам, че сте помислили върху предложението ми?

— Да — отговори Ангелика. Изглеждаше така, сякаш изпитва физическа болка, но гласът и звучеше удивително твърдо. — Не съм променила мнението си. Нямам какво да ви кажа.

— Разочаровате ме — въздъхна Франке, но гласът му съвсем не звучеше разочаровано. Не бе дори изненадан. — Решението ви е глупаво, а досега не ви смятах за глупачка. Трябва да знаете, че сама нямате никакви шансове.

— Не съм сама и мисля, че досега тримата добре се справихме.

— До този момент просто ви давах възможност да го правите — поправи я Франке. — Може и да съм подценил решителността ви, но втори път няма да допусна същата грешка. Варщайн?

— Да?

— Трябва да говоря с вас.

— Мислех, че вече го правите.

— Не по телефона. Къде можем да се срещнем? Да речем, след час и половина или по-добре, два?

— Да се срещнем? — неволно повтори Варщайн. — Вие май сте полудял! Нали наистина не мислите, че ви вярвам?

— Имате думата ми! Гарантирам на вас и на приятелите ви свободно придвижване и един час преднина, ако не се споразумеем.

Ломан правеше някакви мимики, но Варщайн не му обърна внимание. Гласът на Франке продължаваше да е уморен и отчаян, но вече се долавяше и нещо друго в него. Нещо, което не можеше да определи, но което го безпокоеше.

— Стига с тези номера! Не сме герои на евтин криминален роман!

— Вие започнахте играта на стражари и апаши. Значи?

Мислите в главата на Варщайн препускаха с бясна скорост. Нещо му подсказваше, че предложението на Франке е искрено. Можеше почти да пипне паниката, която се криеше зад умората и несръчно надянатото отгоре спокойствие. Но след всичко, което се бе случило, просто не можеше да му вярва. Изминаха няколко секунди без никаква реакция и Франке продължи:

— Вече започна да ми омръзва да ви заплашвам, Варщайн, но поне от вас очаквах повече разум. Знаете, че няма да успеете. Ако наистина поискам, и вие, и приятелите ви най-много след два часа ще седите в някоя затворническа килия.

— Защо тогава не го направите? — попита нападателно Ломан.

Франке не му обърна внимание.