Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Какво правите? — попита нервно Турлингер. Нещо изщрака. Предната третина на обектива се раздвижи наляво и надясно и пак се прибра.

— Фотографирам.

— Това камера ли е?

Мъжът тихичко се изсмя.

— И то каква! С това тук снимам и сополите в носа на онзи долу до вратата. Четете ли вестници? Ако четете, най-късно вдругиден ще видите снимките на първа страница. Проклети мошеници! Знаех си, че всичко е лъжа!

— Какво… какво значи всичко това? — заекна Турлингер.

— Представа нямам. Но ще разбера! — Мъжът свали камерата и внимателно изгледа Турлингер. — Някаква голяма свинщина се върши. А вие и аз ще се погрижим светът да научи за нея.

— Не искам да имам нищо общо с това! — каза Турлингер. — Изчезвам веднага!

Обаче не се помръдна от мястото си. Другият не каза нито дума, но явно самото му присъствие парализираше Турлингер. Той отново се опита да разгадае какво има в раницата и беше почти сигурен, че вътре е скрито оръжие.

— Вижте, обещавам ви, че нищичко няма да кажа. Никога не съм ви виждал и не съм бил тук. Пуснете ме просто да си отида, а? Ще си ви върна и парите.

В продължение на една секунда върху лицето на другия се четеше само искрено учудване. После се разсмя гръмко и продължително.

— Господи, за такъв ли ме помислихте? — поклати той глава. — Не съм шпионин, не се плашете.

— Наистина ли? — попита Турлингер предпазливо.

— Не макар че някои биха ме нарекли такъв и с удоволствие биха ме изправили до стената.

А-ха, значи все пак си, помисли си Турлингер. Не трябваше да приема маршрута! Може би вече си бе подписал и смъртната присъда с този клиент!

— Журналист съм — добави мъжът.

— Журналист?

— По-точно фоторепортер. А това ще бъдат снимките на живота ми. И ако решите — и на вашия. Мога да ви дам, на преден план, ако искате. Историята ще гръмне като бомба. Освен това все пак вие ме доведохте дотук.

Турлингер не мислеше, че иска точно това. Всичко, което искаше, бе да се махне, колкото се може по-скоро. Беше много объркан и твърде силно се страхуваше, за да разсъждава дали човекът до него казваше истината или не.

— Долу става нещо ужасно — продължаваше журналистът, не преставайки да фотографира. — И хората нищичко не знаят. Но ще им пресоля супата аз на тия… Откога пътят е затворен?

— От една седмица, мисля. — Отговорът на Турлингер не беше много убедителен, но това явно бе достатъчно за придружителя му.

— Значи, откакто съобщиха за така нареченото нападение — каза мрачно той, сякаш точно това очакваше да чуе. — Терористи! Ще се пукна от смях!

— Да не искате да кажете, че нападението срещу влака… Не са ли били терористи?

— Знаете ли къде точно се намираме? Точно над тунела. Разгледах внимателно картата. Ако вземете лопата и започнете да копаете долу в селото, ще попаднете на тунела Гридоне. А това не е никак случайно.

Сега вече Турлингер съвсем се обърка. Не разбираше какво общо има едното с другото и изговори въпроса си на глас.

— И аз не знам — отговори журналистът. — Но едно ми е ясно със сигурност — тук нещо намирисва.

— Може пък да са открили нещо — рече безпомощно Турлингер.

— Бъдете убеден, че е така. И то нещо много голямо.

Ами ако присъствието на войниците долу в селото е заради нещо съвсем друго? — помисли си Турлингер, но не каза нищо на глас. Внезапно страхът му взе друга посока. Целият си живот бе прекарал в тези планини. Най-големият град, в който беше ходил, бе Локарно и за света отвъд високите върхове на родината си знаеше само това, което чуваше от радиото и телевизията. Но това не означаваше, че беше глупав. Порера бе херметически изолирана от останалия свят, а за това трябваше да има основателна причина. Ами ако е избухнала някоя болест? Или пък са открили нещо изключително опасно? Преди време беше чул за някакъв самолет, който изпуснал атомна бомба, просто ей-така. Тогава много се смя и реши, че съобщението е голяма глупост. Но сега хич не му беше до смях.

— Хайде да се махаме, моля ви!

— Трябва да отида по-близо. Искам да разбера какво става.

— По-близо ли?! — Турлингер ужасено се изправи, но бързо наведе отново глава. — Да не сте полудял?

— Ще отида сам. Вие останете тук, няма да се бавя.

— Ще ви хванат! Бъдете разумен! Долу гъмжи от войници…

— Да, и сигурно от камери и уреди с инфрачервени лъчи. Не се тревожете, подготвен съм за всичко. — Със сръчно движение мъжът разглоби камерата и я смени с малка правоъгълна кутийка с плосък монитор и множество малки лампички, които при натискане на едно копче светваха със зелена или червена светлина.