Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Хеликоптерът се спусна толкова ниско, че въздушната вълна го отлепи от земята. Турлингер падна, удари ръцете и лицето си и се опита да използва ускорението от собственото си движение, за да се изправи отново, но торнадото над главата му бе толкова силно, че отново го захвърли долу. Този път ударът бе толкова силен, че за момент той остана да лежи замаян.

Когато обърна глава, хеликоптерът кръжеше само на няколко метра над него. Налягането го натискаше като с невидим юмрук върху земята, а шумът от перките бе оглушителен. Той различи лицата на двамата мъже в машината, които гледаха към него.

Изведнъж реши, че ще го убият. Клиентът му бе излязъл прав — каквото и да ставаше тук, бе нещо много голямо и толкова важно, че хората, които се занимаваха с това, нямаше да търпят никакви свидетели. Щяха да го застрелят на място или в най-добрия случай да го отвлекат и да го хвърлят в някоя дупка, където щеше да прекара остатъка от живота си.

Тази представа — която, ако си беше направил усилието да помисли малко, щеше да разбере колко малко вероятна бе — му даде сили. Със стиснати зъби и с огромно усилие се изправи и се запрепъва към края на гората.

— Спрете! — чу се мощен глас от високоговорителя на хеликоптера. — Намирате се в забранена военна зона. Не мърдайте от мястото си и изчакайте да ви отведат!

Турлингер побягна. Хеликоптерът го последва на по-малко от два метра височина, но пилотът не посмя да кацне на наклонения каменист терен. Стигнеше ли веднъж гората, шансовете бяха на негова страна.

— Стойте! — кресна отново металният глас. — Последно предупреждение! Не мърдайте или ще стреляме!

Така значи! — помисли си горчиво Турлингер. Не спря, разбира се. Да видим как ще го уцелят от тази клатушкаща се кутия! Приведе се ниско, сложи ръце над главата си и продължи да тича.

Изстрелът, който очакваше, не последва. Хеликоптерът повися неподвижно още секунда над него, после се издигна право нагоре и изведнъж се озова точно между беглеца и гората.

Турлингер изпсува силно. Разбра, че бе подценил преследвачите си. На тях въобще не им трябваше да го залавят. Бе напълно достатъчно да му попречат да стигне до гората. Другото щяха да свършат останалите, които идваха зад него. Турлингер не знаеше докъде могат да стигнат с джипа, но смяташе, че има най-много още няколко минути на разположение.

— Бъдете разумен! — изрева високоговорителят. — Само си утежнявате положението!

Какво ли по-лошо от това може да се случи? — помисли си Турлингер и за малко да се изсмее. Но по-добре да пести въздуха си, за да пробяга на зигзаг между гората и хеликоптера, който бавно се изместваше встрани, за да му препречи пътя. Машината висеше само на няколко метра от земята. Пилотът си разбираше от работата.

Турлингер хвърли бърз поглед през рамо и тръпки го побиха. Бе подценил и онези зад себе си. Иззад билото вече се подаваха силуетите на две-три фигури и като че ли това не бе достатъчно, ами от другата страна проехтя и силен кучешки лай. Кучетата! Проклятие! Знаеше си, че ще му докарат ядове!

Опита се да тича по-силно, но силите му вече не достигаха. Дробовете го заболяха и усети бодежи от двете страни. Нямаше никакъв смисъл да се надбягва с тренираните и без съмнение много по-млади от него мъже. Въпреки това не мислеше да се отказва. Бягаше, за да спаси живота си, и щеше да се предаде само ако беше мъртъв и нито секунда по-рано.

Зад него проехтя изстрел. Куршумът се заби два метра пред него в скалите и се разхвърчаха искри. Секунда след това последва втори, който се заби от другата му страна на същото разстояние. И двете попадения бяха твърде точни, за да са случайни, и Турлингер разбра предупреждението: хората зад него бяха отлични стрелци. Следващият изстрел щеше да го улучи.

Смени посоката и вече не тичаше в зигзаг, а направо — право към хеликоптера. Войниците нямаше да посмеят да стрелят от страх да не уцелят машината.

Кучешкият лай се приближаваше, Турлингер едва устояваше на изкушението да се огледа, но знаеше, че бързо ще го настигнат. Въпреки това в гората имаше известен шанс да се отърве от тях. Достатъчно дълго водеше този начин на живот, за да знае някой и друг трик за отърваване от кучета следотърсачи. Но за тази цел най-напред трябваше да стигне до гората.

— Откажете се! — проехтя за пореден път гласът от високоговорителя. — Нямате никакъв шанс!

Може пък и да беше прав. Бяха го притиснали на тясно по всички правила на изкуството. Войниците вече не стреляха, но не беше и нужно. Кръгът безжалостно се стесняваше. Още минута и щеше да го сполети съдбата на безименния му спътник.