Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Успя да спре повръщането, но когато лудото въртене зад челото му спря и той отново отвори очи, нещо… да, нещо се бе променило. Не можеше да каже какво точно. Нищо, което да посочи с пръст и да каже: „ето това е“, никаква видима промяна, но гората вече не беше тази, която познаваше. Бе се превърнала в нещо чуждо, гора от някакъв кошмар, пълна с лъжливи очертания и страховити сенки.

В следващия момент усети още една промяна, която вече можеше да опише. Шумът от двигателя на хеликоптера звучеше по друг начин — бе станал недобър, заплашителен. Турлингер вдигна глава и видя, че над дърветата сянката бе започнала да се клатушка. Звукът от турбините ставаше все по-писклив, вече не беше рев, а неравномерен писък и машината се накланяше ту наляво, ту надясно. Явно пилотът вече губеше контрол над нея. Накрая се наклони наляво и изчезна от погледа му.

Той инстинктивно затаи дъх и макар че се досещаше какво ще последва, подскочи при ужасния трясък от разбиването. Гората се разтресе от мощната експлозия. Земята потрепери и вляво от него дърветата се озариха от яркожълт пламък. Секунди по-късно се чу силно пукане и върху гората заваляха горящите останки от хеликоптера. Турлингер стоеше като парализиран. Само преди малко бе проклел мъжете в хеликоптера, но то не беше сериозно, не бе искал наистина смъртта им.

Обърна се и направи няколко крачки в посоката, откъдето идваше сиянието на огъня, но впоследствие осъзна колко безсмислено е това, което искаше да направи. Мъжете бяха мъртви. А дори и да не бе така, не можеше да направи абсолютно нищо за тях. Обърна се отново и продължи напред по пътя си. Нямаше да ги съживи, ако се откаже и се остави да го заловят.

Ставаше все по-лошо. Пътят през гората се превърна в безкрайно мъчение. Зад всяка сянка дебнеше нещо, което го плашеше, уж познатите очертания го объркваха, но най-лошото може би беше, че не можеше да улови, да пипне тези промени. Нещо в него усещаше, че светът е станал друг, че действителността вече не бе това, което познаваше, и в същото време беше неспособен да осъзнае тази промяна.

Гората започна да просветлява. Дърветата постепенно се отдръпваха и в пролуките се показваха голи скали. Няколко пъти кракът му попадна в пукнатина, скрита под мъх и пълзящи растения. Истинско чудо беше, че не пропадна и не се нарани по-тежко. Но чудото свърши, когато стигна края на гората и пред него се показа скалистият склон.

Чу ожесточен лай, обърна глава назад, докато бягаше, и видя черно-кафява сянка да изниква от храсталаците.

Кучето беше огромно и тичаше невероятно бързо. Лаят му беше някак истеричен, което накара Турлингер да си даде сметка, че животното няма да се поколебае да го разкъса. Още преди да се беше приближило достатъчно, за да види кръвта по муцуната му, знаеше, че е кучето, което преди бе ритнал.

Сякаш смъртният страх, който го обзе, му даде и нови сили. Пробяга разстоянието до първите скали в отчаян спринт, прескочи една гърбава издатина и с ръце и крака запълзя нагоре. Кучето се приближаваше. С всеки скок преодоляваше поне три пъти по-голямо разстояние, отколкото Турлингер и сякаш не изпитваше никакво изтощение, дори, напротив — бягаше все по-бързо и по-бързо. Вече не бе обикновено куче. Промяната бе засегнала и него. Вместо тренирано, интелигентно животно, което изпълняваше задачата си като прецизно работеща машина, го преследваше побесняла твар, чудовище с червени пламтящи очи и огромни зъби, идващо единствено да го убие. С отчаяни усилия Турлингер се катереше нагоре, но кучето безжалостно го следваше по петите. Още два-три скока и щеше да го настигне.

Пред него на височина на гърдите се издигаше гладка скала. Опита се да я прескочи с един скок и да се опре някъде с горната част на тялото си, за да се повдигне, но не успя да се хване. Остра болка прониза дясната му ръка и рамото му с такава сила се блъсна в камъка, че той изстена от болка и се смъкна надолу.

Тази несръчност му спаси живота. Кучето явно бе преценило движението му, защото точно в този момент с невъобразима сила и елегантност се хвърли и прескочи стената, която той не можа. Зейналата паст хлопна във въздуха — там, където щеше да е гърлото на Турлингер, ако беше успял със скока. Чу се гневно ръмжене, което премина в пискливо, ужасено скимтене, докато животното изчезваше от другата страна на скалата.

Вместо внезапно да престане и вместо очаквания удар Турлингер продължаваше да чува писъка на кучето, който ставаше все по-уплашен и полека-лека заглъхваше. Три-четири секунди седя, без да може да помръдне от мястото си от ужас. Квиченето все още се чуваше, но сякаш идваше от много голямо разстояние. Най-накрая Турлингер бавно се надигна и се изправи, протегна ръце нагоре и с решителен тласък се вдигна върху скалата. Кучето не бе паднало от другата страна. Отвъд скалата нямаше нищо.