Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Дойде тук, за да оправиш някои неща. Знам, че искаше да ми помогнеш, но дойде и заради себе си. Това е добре. Но се питам дали е добре, че сега зарязваш всичко заради мен.

— Да зарязвам ли? Какво? — Варщайн горчиво се засмя. — Идеята си беше идиотска от самото начало. Не само от твоя страна, и от моя. Човек трябва да разбере кога губи. Аз загубих още преди три години. Не е нужно да изпитваш угризения, ако това е, от което се страхуваш. Така поне на един от нас може да се помогне.

Ангелика не отговори и Варщайн се запита дали това е наистина така, или е само извинение за собствената му нерешителност. Трябваше само да грабне проклетия телефон и да го хвърли надалече през прозореца и решението щеше да е взето.

— Надявам се да си прав — каза Ангелика — и да не е само някакъв номер, след който да се озовем в уютна килия.

— Едва ли — възпротиви се Варщайн, но този път бе твърдо убеден, че е прав. Дори се насили да се усмихне: — Освен това ти не си единственият човек, който има някаква полза от това пътуване. Ломан също ще си напише историйката, дори Франке да го пипне. А аз най-накрая ще разбера какво става в Гридоне. Знаеш ли, вече и Франке не може да продължава да твърди, че всичко е само случайност, която нищо не значи. На всичко отгоре мисля, че му трябвам.

— Ти на Франке?!

Варщайн кимна с глава.

— Имаше нещо в гласа му… Познавам го достатъчно добре. Беше…беше нервен. Не искам да кажа, че непременно е изпаднал в паника, но не беше далеч от това. Иска нещо от мен и ще го получи само ако ми отговори на някои въпроси.

— И това ли е всичко, което искаш? — В гласа на Ангелика се усещаше разочарование. — Онова, което тогава ти е казал Зарутер, вече не важи ли?

— Нали ти казах — може просто да е бил безсмислен брътвеж на полупобъркан старец.

— Да, каза го, но и сам не си вярваш. Досега се е случило всичко, което той е предсказал. Нещо става в планината. Наоколо цари безредие. А ние сме тук и сме трима.

— О, да — отвърна подигравателно Варщайн. — Бони и Клайд с подкрепление. — Той тръсна глава и се опита да прикрие подигравката в усмивката си, когато видя, че с това силно я нарани. — Бъди разумна! Ние тримата определено не сме в състояние да спасим света. Аз не съм Супермен, ти не си Джейн, а и на Ломан доста му липсва, за да е Хей-мен, нищо, че се прави на такъв. Ангелика остана сериозна.

— Не е ли възможно да промениш мнението си?

— Възможно е, разбира се. Можете да ме изхвърлите от колата и да продължите сами.

— Много смешно — каза Ангелика с кисела усмивка и посочи към Ломан. — Ами ако той е прав и Франке наистина не се обади?

— Ще го направи, ще видиш — повтори за кой ли път Варщайн, но и той си беше задал въпроса. Дори все по-изнервено се питаше защо, по дяволите, наистина не се обажда. Двата часа отдавна бяха минали.

Колебливо посегна към телефона и го извади от гнездото му. Ако Франке не бе блокирал линията, можеха те да му се обадят.

Върху лицето му се изписа недоумение. Задният капак на апарата бе само леко притворен.

— Какво има? Вместо отговор Варщайн обърна малката кутийка и отвори капака. Видя това, което и очакваше. — Какво става? Нещо не е наред ли?

— Може да се каже. Магнитната карта липсва.

— Каква карта?

— За да се ползват тези телефони, трябва нещо от рода на чип карта. Тук липсва.

— Искаш да кажеш, че…Ломан е…

— Да, Ломан я е извадил. — Напразно се опита да се ядоса. И доколкото успя, ядът му бе насочен към него самия, задето не се бе досетил. — Затова не се опита да ни разубеди. Много добре е знаел, че Франке няма да се обади.

— Сигурно е у него. Можем ли да си набавим друга?

— Никаква полза — Варщайн с дълбока въздишка окачи телефона на мястото му. — Нужен е кодов номер, за да се включи — предпазна мярка срещу крадци, за да може само собственикът да го ползва.

— Казано направо: Франке не може да ни се обади — обобщи Ангелика.

— Вероятно от няколко часа насам непрекъснато се опитва — каза Варщайн. И също толкова вероятно, допълни наум, вече е решил, че не искаме да говорим с него и че по-добре да сложи край на всичко по другия начин.

— Този идиот!

— Ако има идиот, то това съм аз! — въздъхна Варщайн. — Можех да се сетя, че Ломан няма така лесно да се откаже. На негово място и аз сигурно щях да постъпя по този начин. — Внезапно изпита желание да строши нещо. Ядът го бе обзел и имаше нужда от вентил.

Ангелика явно гледаше на нещата от по-практичната им страна, защото попита:

— И сега какво ще правим?