Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Дълбоко в себе си усещаше, че и това не е истинската причина за безпокойството му. Имаше още нещо, което бълбукаше под повърхността на съзнанието му, някакво неясно усещане, което не можеше да определи, но то бе много интензивно, за да го пренебрегне.

— Трябва да тръгваме — каза Турлингер след малко. — Чака ни още доста път. А после трябва и да се връщаме.

— Само още една минута — помоли мосю. Върху лицето му се изписа усмивка, с която явно смяташе да предизвика разбиране у Турлингер. Единственото чувство обаче, което засили у него, бе презрението му. — Не съм свикнал, разбирате ли?

Турлингер посочи склона.

— Порера е зад този баир, не е много далече.

Погледът на мъжа проследи ръката му и усмивката стана още по-болезнена. Това, което Турлингер нарече не много далече, бе повече от километър стръмен склон. А усмивката му щеше да стане сигурно и още по-измъчена, ако знаеше, че последната част от отсечката наистина тревожеше Турлингер. Най-отгоре върхът бе съвсем гол. Гората, в чийто край сега почиваха, свършваше малко по-нататък. Горе имаше само няколко храсталака и гладки, покрити с мъх скали, зад които и куче не можеше да се скрие. Ако се появеше някой от проклетите хеликоптери, пилотът просто не можеше да не ги види.

Което накара Турлингер отново да си зададе въпроса защо, по дяволите, изведнъж хеликоптери взеха да патрулират в тази част на планината. Клиентът му упорито бе премълчал причината, поради която отиваше в Порера, и верен на принципа си да не разпитва, Турлингер го бе оставил на мира. Сега съжаляваше. Пътят към Порера от една седмица бе затворен и никой нито можеше да се качи дотам, нито да слезе. Но това не бе нищо особено, през зимата често се случваше, а и през лятото жителите на малкото планинско село рядко слизаха до Чентовали. Ако напуснеха селцето си, то беше, за да отидат до Аскона или Порто.

— Добре, сигурно сте прав, да тръгваме.

Мъжът се изправи, пъшкайки като старец, който неохотно напуска топлото си местенце до печката. С каменно изражение на лицето Турлингер гледаше как слага тежката раница на гърба си и затяга ремъците. Не за първи път се запита какво ли имаше вътре. Ръбестите очертания и очевидно голямото тегло му говореха, че едва ли са дрехи за преобличане и храна за из път.

Тръгнаха отново. С няколко бързи крачки Турлингер възстанови обичайното разстояние между двамата и вече не се съобразяваше с това, че на спътника му е все по-трудно да запазва темпото. Искаше само да стигне догоре и след това да се прибере у дома.

Въпреки това не напредваха достатъчно бързо. Склонът бе по-стръмен, отколкото изглеждаше от края на гората и ходенето създаваше на Турлингер необичайна трудност. Това също подхрани безпокойството му. Днес нещо не беше както трябва. Като че ли… върховете не бяха същите.

Мисълта бе толкова абсурдна, че той се изсмя тихичко пред себе си. Но в същото време се и ужаси.

Приближаваха се бавно към върха. От другата страна на малката долина се издигаше величавата сянка на Гридоне, около който отново се трупаха черни буреносни облаци. Турлингер не вярваше бурята да ги застигне. Планинският масив бе надеждна защита срещу всичко, което идваше от онази страна. Но само гледката на сивите разпокъсани облаци правеше деня още по-мрачен. Изведнъж Турлингер изпита чувството, че се е объркал. Не в действителност, разбира се — познаваше всеки камък наоколо. Знаеше какво има от другата страна на върха и можеше най-подробно да опише местността, през която вече бяха минали, без да се обръща, до най-малката подробност. Въпреки това се почувства чужд, сякаш беше на място, което хиляди пъти е виждал на снимка, но никога не е стъпвал със собствения си крак там.

Отново погледна към върха. И тук небето бе сиво и ниско прихлупено, но застрашителните облаци и светкавиците от другата страна на Гридоне ги нямаше. Тази гледка би трябвало да го успокои. Сигурно щеше да ги завали дъжд, но буря нямаше да има. Нямаше нищо, което да го притеснява. Въпреки това бе обезпокоен. И не знаеше защо. Минута по-късно стигнаха върха. Когато Турлингер погледна надолу в долината от другата страна, разбра защо.

— Господи, какво е това чудо? — изпъшка той.

— Точно това, което очаквах — прошепна спътникът му, сякаш се страхуваше да не го чуят долу в долината. — Знаех си, че има нещо гнило! Терористи, ха! Как ли не! За какви глупаци ни мислят тези учени глави?!

Турлингер не беше сигурен дали думите се отнасят за него, а и така да беше, никаква полза от тях. Не разбираше нито тях, нито това, което ставаше долу.