Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Можем ли да слезем малко по-ниско? — попита той генерала. В първия момент той го изгледа втрещено, но после предаде молбата му на пилота. Вместо да увисне във въздуха, хеликоптерът започна да губи височина, но увеличи скоростта и започна да кръжи на все по-тесни спирали над дупката. Постепенно и безкрайно предпазливо, както се стори на Роглер, те се заспускаха надолу.

Нищо не се промени. Под тях продължаваше да зее бездънна яма, която сякаш въобще не водеше надолу в земята, а по-скоро…

Всъщност не бе сигурен. Или може би да, но мисълта бе толкова странна, че дори не си позволяваше да я каже на глас.

— Това е лудост… — промърмори той.

Франке остро го погледна.

— Кое?

— Не, нищо — Роглер се опита да се засмее, но издаде само жалък звук. — Забравете!

— По-голяма лудост от това долу едва ли може да има — посочи Франке под себе си.

— Не се притеснявайте, кажете.

Думите му не бяха молба, а заповед. Въпреки това Роглер се поколеба за секунди.

— Помислих си…помислих си, че изглежда така като че ли — той се изсмя нервно и извърна поглед встрани — като че ли не води наникъде.

— А може би е и така — измърмори Франке.

Гласът на пилота, който достигна до тях през слушалките, му попречи да отговори.

— По-надолу не мога да сляза. И тук вече е много рисковано. Завихрянето става много силно и ще е по-добре по-бързо да се махаме.

— Само още един момент — помоли Франке и погледна генерала, който направи съответния жест към пилота. После отново се обърна към прозореца и впери поглед надолу. Роглер се питаше какво виждаше там, което другите явно не виждаха. Но всъщност изобщо не искаше да научи отговора на въпроса си.

Ломан влезе в колата и се отърси като мокро куче. Заедно с него нахлу и вълна леден студ и влага, които допринесоха още повече за неприятната атмосфера вътре.

— Е? — попита Ангелика.

Преди да отговори, Ломан затвори вратата зад себе си отмести един мокър кичур от челото си.

— Нещата не изглеждат никак добре. Страхувам се, че по този път няма да стигнем много далеч. Затворили са Симплон.

Ангелика даде да се разбере, че това нищо не и говори.

— Това е тунелът — обясни Варщайн. — Единствената друга връзка за Аскона от тази страна на планината. Ще рече, че трябва да направим огромен завой и да минем през Белинцона и Локарно. Но ще трябва да пътуваме до утре на обяд. Най-малко.

— Така е — каза Ломан. — Или трябва да се върнем обратно и да минем от италианската страна. Но и този път е също толкова дълъг. А ако не и по-дълъг. Освен това ще стигнем най-много до езерото. Пътят около Лаго Маджоре обичайно е претоварен. Гарантирам, че в момента оттам въобще не може да се мине. Има ли някой идея как да продължим? Ще съм благодарен за всяко предложение.

— Нямаше да имаме такъв проблем, ако вие… — подхвана Варщайн.

— Не казвай нищо повече! — прекъсна го Ангелика. — В момента няма да ни помогне.

Тя, разбира се, имаше право, дори Варщайн почувства, че го прекъсна не за да защити Ломан, а за да избегне продължението на крамолата, която през целия ден неотлъчно ги следваше. Освен това по някакъв абсурден начин се чувстваше предаден от нея. Той обидено се обърна и загледа през прозореца.

Ломан си запали цигара и подаде отворения пакет на Ангелика. За изненада на Варщайн тя отказа.

— Благодаря. Мисля да направя малка почивка. Днес вече много пуших.

С това Варщайн можеше само да се съгласи. Въздухът в колата беше много тежък от дима, а от два-три часа насам леко, но постоянно го болеше главата. Не че не разбираше нервността на Ангелика. Всички бяха изнервени и имаха основателна причина за това. Ломан тръсна пепелта от цигарата си на пода и се разрови в жабката пред себе си. След малко извади оттам една карта.

— Имаме три възможности — каза той след малко. — Можем да продължим и наистина да опитаме през Локарно или да обърнем и да минем откъм италианската страна. Но това ще трае малко по-дълго.

— Няма да можем изобщо да заобиколим езерото — обади се Варщайн. — Току-що сам го казахте.

Ломан се ухили, издуха кълбо дим към него и каза:

— Че кой ви говори за заобикаляне на езерото? Едно езеро обикновено се състои от вода. А по водата пътуват кораби. Бихме могли да наемем едно корабче и да се опитаме да прекосим Лаго Маджоре. Само че не знам дали в момента това е възможно. — Той посочи към радиото, което през целия ден предаваше съобщения за падналия самолет и за спасителните работи. Само упорито мълчеше за подробности, но не бе нужна кой знае колко фантазия, за да си представи човек какво ставаше в момента около Лаго Маджоре. Вероятно имаше стълпотворение от хора.