Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Продължават да търсят оцелели — каза Ангелика. — Но мисля, че отдавна са изгубили надежда. Водата е ледено студена.

Ломан рязко натисна спирачката, за да не удари автомобила пред него, и включи на задна скорост. Чу се стържещ звук от скоростната кутия.

— Представям си как бихме се почувствали, ако стигнем дотам и накрая установим, че всичко е станало случайно — каза той. — Сигурно ще видим един недобре укрепен таван, който се е срутил.

— Със сигурност не е това — отвърна Варщайн. — Тунелът беше много стабилен. Щеше да издържи и на атомна бомба.

Ломан внимателно върна малко назад, после отново потегли напред.

— Прощавайте — ухили се той, — не исках така да ви засегна.

— Не сте — изръмжа Варщайн, макар че не беше вярно. Тунелът все пак бе и негово дело и се чувстваше някакси задължен да го защити.

— Исках само да кажа, че не бива да забравяме възможността всичко това да има съвсем естествено обяснение. Да не се окаже накрая, че заради дърветата не виждаме гората.

По някакъв начин бе успял да измъкне колата и сега започна да обръща върху тясното платно за отсрещно движение. Въртеше волана с тежко пухтене и натискаше педалите като органист, но успешно се справяше. Варщайн не можеше да не признае шофьорския му талант. При това маневриране той самият отдавна щеше да се е блъснал поне пет-шест пъти с някой от останалите автомобили.

Ломан потегли още няколко пъти напред и после назад, накрая обърна колата и тръгнаха надолу по стръмния път. Варщайн наистина се стресна, когато видя колко дълга е колоната зад тях. Прецени, че най-много след два-три часа движението в тази част на Швейцария щеше да е напълно блокирано.

— Странно — обади се Ломан.

— Кое?

— Този хаос тук. По радиото и дума не казаха. Иначе съобщенията за движението по пътищата винаги са много точни и може да се разчита на тях.

— Може от радиото още да не са разбрали — предположи Ангелика.

— Или някой не иска да се разбере — допълни Варщайн.

Ломан направи физиономия.

— Сега вече наистина преувеличавате. Какъв интерес има Франке да предизвиква хаос по пътищата на Швейцария?

— Че кой говори за Франке?

Ломан объркано го погледна, но той предпочете да не говори повече по тази тема. Варщайн реши, че е в много помирително настроение, което беше почти подозрително.

Прогони тази мисъл. Все едно му беше дали Ломан наистина имаше угризения на съвестта, или само така се правеше. Така, както стояха нещата в момента, не му оставаше нищо друго, освен да прави мили очи на лошия случай. Щеше да приеме предложението на Ломан и да се раздели с него, щом стигнат планината. Но не по начина, който предполагаше журналистът.

Отвън колата изглеждаше като най-обикновен, малко по-голям камион. Но отвътре нямаше нищо обикновено.

Роглер не можеше да преодолее изумлението си. Франке явно бе стигнал много по-далеч в изследванията си на черните дупки и изкривяването на пространството, отколкото показа в разговора им тази сутрин. Бе успял да натъпче във вътрешността на колата много повече неща, отколкото позволяваше Евклидовата геометрия, или поне такова бе първото впечатление на Роглер, когато влезе в камиона. Продълговатото, ярко осветено от десетина неонови тръби, помещение направо преливаше от компютри, монитори, електрически табла и всякакви други предмети, които в по-голямата си част бяха непознати на Роглер. Най-малко десетина техници в бели престилки седяха или стояха до различни инструменти и вършеха неразбираеми за Роглер неща или разговаряха по още по-неразбираеми теми. Непрестанно звънеше поне един телефон, в повечето случаи бяха няколко едновременно. Помещението беше много подходящо за снимане на научнофантастичен филм, помисли си Роглер. Много по-подходящо, отколкото за Алпите тук в Тесин.

Нетърпеливо и за пореден път той погледна часовника си. Когато влизаха в колата, Франке смутолеви нещо за някакви десет минути. Това бе преди час и половина. А така, както стоеше и оживено разговаряше с трима мъже, двама, от които облечени в бели престилки, а третият в униформа на ООН, не създаваше впечатление, че смята скоро да тръгва. Роглер по-скоро имаше усещането, че направо го е забравил.

Освен това изражението на лицето му ставаше все по-загрижено, което караше Роглер също да не се чувства уютно в собствената си кожа. След всичко, което днес чу и най-вече видя, сигурно имаше основателна причина да бъде угрижен. Черни дупки, изкривяване на пространството, изместване на времето… Какво, по дяволите, бе станало с простичкия свят, разделен на Добро и Зло?