Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

След всичко, което преживя през този ден, Роглер мислеше, че нищо вече не би могло да го изненада. Но не беше вярно. Както между впрочем и много други неща. Въпреки това след известно време тръсна глава.

— Страхувам се, че трябва да ви разочаровам. Ако се е скрил някъде в планината, на практика нямаме никакъв шанс. Можете да го търсите и с един милион души, пак няма да го намерите. Май не познавате тази страна. И какви ги е надробил този някой?

— Надробил? — повтори тихичко Франке. — Нищо не е направил. Страхувам се, че аз допуснах грешката. Но в момента нямам възможност да му го кажа.

— Значи имате проблем.

— Иска ми се да е само един. — Изведнъж лицето му се проясни и с жест показа на Роглер да остане, където е, макар че беше излишно. После се обърна пак към мъжа зад себе си. — Обадете се на всички радиостанции в радиус от двеста километра. Нека го потърсят на вълните на транспортното предаване. Как се казваше това… нали се сещате какво имам предвид?

— И какво да му кажат? — попита объркано мъжът.

— Да се обади! — изстреля Франке. — Нещо такова. Дето да не може да го обърка… — той търсеше подходящите думи. — По дяволите, не се сещам за такива неща! Кажете им да предадат спешно да потърси връзка с мен. Но по възможност така, че да не предизвикат паника из цялата страна.

— Не е глупаво — похвали го Роглер. — Все пак да се надяваме, че слуша радио. Знаете ли поне къде иска да отиде?

— Точно тук. Защо?

— Е, значи най-просто би било да го чакате — отвърна Роглер. — Аз поне така бих постъпил. Познавате ли го добре?

— Доста добре.

— Тогава се опитайте да се поставите на негово място — посъветва го Роглер. — Представете си какво бихте направил, ако бяхте на негово място.

— Да, по дяволите, да! — промърмори Франке. — Как сам не се сетих?! — Той се обърна и махна на войника, с който бе говорил преди малко, да се приближи. Без особена изненада Роглер установи, че и той беше генерал. Явно Франке вече бе поел командването не само на цяла Северна Швейцария, а и на половината ООН. — Разпоредете акцията по издирването да продължи много внимателно. Да не се опитват да го задържат, защото сто на сто ще успеят. Само да го следят. И ме дръжте в течение.

— Господин докторе?

Франке неохотно се обърна, но ядът от лицето му веднага изчезна, когато видя човека, който го беше повикал. Беше техникът. Държеше компютърна разпечатка и изглеждаше някакси нещастен, както се стори на Роглер. Не, поправи се той в мислите си. Не нещастен. Правилната дума беше ужасен. Франке дръпна листа от ръката му, хвърли поглед отгоре и пребледня като платно.

— Това… това не може да е вярно. Проверихте ли резултата?

— Два пъти — увери го техникът. — Преценката е по-скоро твърде оптимистична. Има покачване, ето тук, виждате ли? — той заби пръст някъде в листа. — Трудно се разчита, защото е неравномерно, но го има.

— Но… три месеца и половина? — Франке нервно прокара длан по брадичката си. — Не може да бъде!

— — В действителност вероятно са по-скоро два — каза другият. — Зададох възможно най-големия толеранс в наша полза. Средната стойност е четиринайсет седмици. При това не сме разчели напълно графиката. Може да стане и още по-лошо.

— Какво може да стане още по-лошо? — попита Роглер. Притеснението му отново го бе обзело. Това, което виждаше в погледа на Франке, си беше чиста паника. Техникът погледна първо него, после Франке.

— Кажете му — каза тихичко Франке. — За дупката става дума. Видяхте я, нали?

— Да, бях там — потвърди Роглер. — Е, и?

— Още не знаем накъде води. Пуснахме няколко сонди, но никоя не даде някакъв задоволителен резултат. Единственото, което знаем със сигурност, е, че поглъща всичко, което попадне вътре. Забелязахте ли бурята?

— Нямаше как да не го направя — отвърна Роглер. Дали това в очите на Франке бе паника? Сега сам започна да я усеща.

— Става все по-силна — каза Франке. — Накъдето и да води тази шахта, тя всмуква кислород. — Той се изсмя, но смехът прозвуча като плач. — Спомняте ли си как я нарекохте в хеликоптера, Роглер? Дупка в действителността?

— Момент… Искате да кажете, че…, че през тази дупка изчезва въздух?

Франке кимна с глава. Изведнъж вътре стана съвсем тихо. Вниманието на всички бе насочено към тях. Макар че не бе говорил много високо, явно всички бяха разбрали въпроса на Роглер и отговора на Франке.

— Да — каза той. — И все по-бързо.

— Колко бързо? — попита Роглер.

— В геометрична прогресия — отговори вместо Франке техникът. — В момента не се забелязва много, но става все по-осезателно. Дадох на компютъра да направи крайните изчисления. Това е резултатът. — Той посочи листа в ръцете на Франке. Ако процесът се развива със същата бързина, остават ни още три месеца и половина.