Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— А третата възможност? — попита Ангелика.

— Можем и да се откажем от всичко — предложи Варщайн.

Ломан направи гримаса.

— В такъв случай възможностите са четири. — Той разгърна картата върху коленете си и посочи с димящия край на цигарата си върху едно определено място. — Намираме се ето тук. Дори и да минем по езерото — в което в момента не съм много убеден, че ще успеем, — това ще ни струва време, с което не разполагаме. За пътя през Локарно важи същото. Виждам само още един-единствен начин.

— Какъв? — попита Варщайн.

Ломан го изгледа с особен поглед.

— Отчаян съм от вас. Наистина ли не се сещате?

— Не — отвърна ядосано Варщайн. — За какво, по дяволите, ми говорите? Само тези два пътя водят до Аскона. Ломан въздъхна.

— Не. Има и един трети и вие би трябвало да го знаете. Нали сте го строил! Варщайн опули очи.

— Вие се шегувате!

— Сериозен съм като смъртта — отвърна Ломан. — Защо се гневите? Нали искахте да отидете там, или се лъжа?

— За какво всъщност говорите? — намеси се Ангелика.

— Той ми говори за тунела — каза Варщайн. — Това е лудост!

— Защо?! — Ломан развълнувано размахваше ръце и удряше по картата. — Ако пътищата не са съвсем задръстени, можем да стигнем дотам за два-три часа.

— За тунела Гридоне ли говорите? — поиска да се увери Ангелика. И нейната изненада беше голяма. — Но той е затворен!

— Тунелите имат два изхода — каза Ломан. — Поне повечето от тези, за които съм чувал.

— Момент, момент — каза Ангелика — Искате да кажете, че трябва…

— Искам да кажа, — прекъсна я натъртено Ломан — че така и така нямаме и най-малък шанс да се доберем до тунела откъм Аскона. Можете да сте сигурни, че входът там се охранява невероятно добре. От другата страна обаче… — той вдигна рамене — …струва си да се опита.

— Той е дълъг повече от десет километра — каза Варщайн.

— И какво от това? — засмя се Ломан. — Още една причина да се опита. Едва ли ще им дойде наум, че някой е толкова луд, че да се опита да премине пеш под планината.

Ангелика потръпна.

— Пеш? Искате наистина да вървите пеш през целия тунел?

— Кой казва, че искам? — Ломан сгъна безразборно картата и я напъха в жабката. — Сега вече сериозно. Не мисля, че ще можем така лесно да влезем в тунела. Но от тази страна шансовете ни са доста по-добри, отколкото от другата. Може би охраняват входа, но ако е така, сигурно съвсем не така добре, както оттатък при Монте Верита. Пък и десет километра не са чак толкова много. Два часа ходене, може и по-малко.

— Това е лудост — изсумтя Варщайн. — Вие сте абсолютно ненормален.

— Така е — отвърна спокойно Ломан. — Иначе нямаше да съм сега тук, не е ли така? Е, какво ще кажете?

Варщайн не отговори веднага и погледна навън. Пред тях и зад тях имаше наредени автомобили, докъдето им стигаше погледът. Бяха на повече от пет километра от прохода, а още тук движението бе замряло. Дори и скоро да отвореха прохода — а нещо подсказваше на Варщайн, че това няма да се случи, — по всяка вероятност ще мине половината от нощта, докато движението се оправи, така че да могат да тръгнат. Ломан беше прав и за другите две отсечки — бяха твърде дълги и в момента може би толкова проходими, колкото и проходът над Симплон. Към това се прибавяше и още нещо, което Ломан непременно знаеше, но не искаше да изрече на глас: на всяка от двете отсечки със сигурност щеше да стои някой, който ги чака да се появят, Франке не беше чак толкова глупав, че да не се досети като две и две четири, че бяха тръгнали за Аскона. Както и за това по кой път ще тръгнат. Но през тунела? Варщайн го побиваха тръпки само като си представеше, че трябва да върви десет километра през непрогледния мрак.

— Едно предложение — обади се Ломан. — Показвате ми как се влиза в планината и после… Ако искате, ще се разделим и всеки ще прави това, за което е дошъл. Повече няма да се опитвам да ви преча, обещавам ви. Дори ще ви дам и колата. Можете да продължите за Локарно и оттам да влезете в града. Обиколката не е голяма. Не толкова предложението, колкото тонът, с който бе направено, изненада Варщайн. За първи път имаше чувството, че журналистът казва това, което мисли.

— Добре — каза той тежко, — да тръгваме.

Ломан бе видимо изненадан, че толкова бързо се отказа, но не се забави нито секунда и веднага включи двигателя, преди Варщайн да е премислил.

— Нещо ново от езерото? — попита Ломан, докато внимателно изкарваше колата от колоната. Задачата му не беше никак лека, защото в продължение на половин час бяха ту тръгвали, ту спирали и всеки път разстоянието между тях и автомобилите отпред и отзад бе ставало все по-малко.