Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Три месеца до кое? — попита Роглер.

— Докато е всмукало толкова от нашата атмосфера, че да не можем повече да живеем — отговори Франке.

Роглер го гледаше втренчено.

— Искате да кажете… в Порера. В Тесин?

— Не — отвърна Франке. — Искам да кажа на тази планета.

Преценката на Ломан се бе оказала точно такава, каквато Варщайн предполагаше — твърде оптимистична. Въобще не се движеха толкова бързо, колкото отначало смяташе журналистът. Дори и по второстепенните пътища движението бе толкова претоварено, че Варщайн не веднъж изпита чувството, че въобще не се движат. А веднъж дори наистина се върнаха назад и пропътуваха цели десет километра, за да потърсят друг път. С приближаването към целта настроението в колата ставаше все по-потиснато. И все по-спокойно. На никой от тримата не му се говореше. Всеки бе зает със собствените си мисли, в които сигурно и останалите играеха някаква роля, но може би не чак толкова голяма. Освен това мислите и на тримата като че ли не бяха особено приятни.

За Варщайн този последен етап от пътуването се превърна в мъчение. Чувството на еуфория (което май си беше чисто злорадство), последвало решението му на свой ред да изпързаля Ломан, не продължи дълго. И без друго мисълта не бе много реалистична. Ломан може и да беше идиот, но в никакъв случай не бе глупак и в тази игра Варщайн бе безнадеждно много по-назад от него. А и самият Варщайн вече не бе много сигурен дали наистина го иска. Макар че все още не си го признаваше, нещата вече бяха заживели собствен живот и вероятно не бе в негова власт да промени нещо. Вече не той определяше какво да се случи, а събитията определяха неговите действия.

Повече от три часа пътуваха успоредно на железопътната линия, водеща на изток — а това при темпото, което позволяваха задръстените пътища, означаваше по-малко от сто километра — после се отклониха от главния път и навлязоха в планината. Пътят стана още по-лош и макар че се отърваха от задръстването, се придвижваха още по-бавно. Още тогава, преди три години, шосето към прохода Нуфен беше в отчайващо състояние. Оттогава никой не си беше мръднал пръста да го оправи, а лошото време през последните дни бе свършило своята работа, за да бъде картината съвсем катастрофална. Към това се прибавяха и леещият се дъжд и плътната облачна покривка, които създаваха почти пълна тъмнина. Като добавка дойде и обстоятелството, че автомобилът им може и да беше удобен, но за експедиция в планината бе напълно неподходящ. На няколко пъти Варщайн решаваше, че просто ще спрат на калния, стръмен път и колкото повече се приближаваха към прохода, толкова повече се радваше на тъмнината, в която светлината на фаровете им се губеше само на няколко метра. Преди няколко години бе пътувал по тази отсечка — при хубаво време, през деня и с автомобил, пригоден за такива условия — и въпреки това сто пъти се изпоти, защото в един доста дълъг участък пътят се виеше плътно покрай отвесно издигаща се скална стена: от едната му страна беше извисяващият се право в небето гладък като огледало гранит, а от другата — дълбока петдесет или може би сто метра пропаст. Черното Нищо, в което понякога попадаше светлината на халогенните фарове, когато правеха завой, бе наистина Нищо, което при най-малкото невнимание можеше да доведе до падане в пропастта.

— А какво ще правим, ако са затворили и този път? — попита изведнъж Ангелика. Макар че думите и бяха само още един повод за тревога, Варщайн почти им се зарадва, защото за малко го отклониха от мрачните му мисли.

— Не са — каза Ломан. — Почти никой не познава този проход. Даже не е обозначен на всички карти.

— Аз например го познавам — каза Варщайн. — А освен мен и приблизително още триста души, които са работили на тунела. Един от тях се казва Франке.

— Е, и? Какво мислите, че може да е направил? Затворил е целия Тесин?

— Може би — каза съвсем сериозно Варщайн.

Ломан ядосано сви вежди.

— Вие двамата трябва да се запишете в Клуба на песимистите. Сигурен съм, че ще ви приемат като почетни членове.

— Това не е отговор на въпроса ми — обади се нервно Ангелика.

— Даже и не мисля да му отговарям — каза остро Ломан. — Не вярвам, че е затворен, и толкова. Ако човек всеки път мисли най лошото, по-добре нищо да не захваща.

— Но при дадени обстоятелства поне може да ни предпази от лоши изненади — каза Варщайн.

Ломан го погледна изкосо, но не продължи спора, защото цялото му внимание бе насочено към пътя. Летните гуми непрекъснато превъртаха върху калната настилка и няколко пъти вече губеха опора и тръгваха назад или се накланяха встрани, докато колелата намереха опора.