Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Той може и вече го е направил — каза Варщайн. — И ако се наложи, може да направи и много повече.

Ломан понечи отново да възрази, но се отказа. Защото в този момент небето над тях избухна в пламъци.

— Да-а — въздъхна Франке, — мисля, че разбирам какво имате предвид. Роглер объркано изгледа сивокосия германец, докато схване какво искаше да каже Франке. Казаното се отнасяше до разговора им тази сутрин и посещението при градските съветници. Роглер съвсем бе забравил и двете неща, което не беше никак чудно след всичко, което видя и преживя този ден. Но Франке явно не бе забравил. Явно беше от хората, които никога нищо не забравяха.

— Невероятно! — Франке тръсна глава и погледна изпитателно Роглер. — Не искате ли да изпълните задълженията си и да направите това, за което ви помолиха?

На Роглер не убягна ироничният полутон в думите му. Дано Франке наистина не очакваше, че ей-сега ще слезе и ще направи онова, за което го помолиха градските съветници. Но само след секунда действително протегна ръка към дръжката на вратата и слезе.

За да стигнат до Аскона, им трябваше почти час, от който пет минути летене с хеликоптера от Порера до началото на града, където ги очакваше автомобил, а през останалото време изминаха малкото километри дотук. Автомобилният поток не просто се влачеше, а вече съвсем беше спрял. Сигурно щяха по-бързо да стигнат до хотела, ако бяха тръгнали пеша.

Гледайки огромната маса плътно притиснати един до друг хора, които блокираха крайбрежната улица пред тях, в този момент Роглер и в това се съмняваше. Сигурно бяха стотици, даже хиляди, всички наблъскани пред ниската стена от другата страна на улицата, за да могат да гледат към езерото. Роглер изпитваше към тях смесица от гняв и презрение, Франке му бе разказал за падането на самолета и той предполагаше, че тълпата се беше събрала, за да наблюдава мястото на произшествието, макар че то се намираше на почти километър оттук, на другия бряг на Лаго Маджоре, и едва ли можеше да се види нещо друго освен няколко блещукащи над водата светлини. Не можеше да понася зяпачите. Професията му, при която много по-често от другите хора се сблъскваше с насилствена смърт и разрушения, бе направила така, че даже направо ги мразеше.

Но сега го очакваше изненада. Тълпата не се беше събрала, за да гледа спасителните работи. Що се отнасяше до тях, бе прав — на доста голямо разстояние от тях по повърхността на водата пробягваха светлините на прожектори и нещо като че ли гореше, но това беше всичко, което можа да види. Много по-добре обаче можеше да различи какво ставаше от другата страна на стената. Гледката бе толкова абсурдна, че той отведнъж спря и опули очи.

Трябваше да мине известно време, докато в главата му се избистри мисълта, че това тук наистина бе причината, поради която сутринта го бяха извикали в кметството. От онази страна на крайбрежната алея една тясна ивица трева с няколко добре поддържани дървета разделяше езерото от сушата и сега там се тълпяха десетки от възможно най-странните фигури, които Роглер някога бе виждал. Повечето бяха облечени в чуждоземски пъстри одежди — сарита, пончо, плащове, наметала, набедрени препаски. Роглер виждаше пред себе си всевъзможни облекла, каквито съществуваха, само не и тукашните. Лицата бяха с азиатски и индийски черти, имаше черни, индианци, ескимоси и аборигени, накратко — цялото събиране представляваше карнавална гледка на вълшебници, шамани и магьосници. Само дето в картината нямаше нищо смешно. Изведнъж изпита ужас, който, и сам не можеше да си обясни, а и не искаше. Да се доближи до него означаваше да се доближи до причината за него, а от това изпитваше панически страх. Гледката на странните шарени фигури го изпълни с усещането за приближаващо нещастие, за нещо, което щеше да е много по-лошо от всичко, което досега си е представял. А след всичко, което преживя днес, вече можеше доста неща да си представи.

— Господин капитан! Добре, че сте тук!

Роглер се обърна и се озова лице в лице с един най-много двадесетгодишен полицай, който с мъка си пробиваше път през тълпата към него. Видя, че младежът не бе сам — след него пет-шест полицаи смело и отчаяно и почти безрезултатно се опитваха да изтласкат множеството, така че да има малко свободно пространство на улицата. Уж никой не се съпротивляваше, но в крайна сметка усилията им бяха без видим резултат. И малцината, които се опитваха да изпълнят нарежданията на полицаите и да освободят пътя, бяха тласкани отново напред от напиращата тълпа.