Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— И без друго не мога нищо да направя — отговори той, без да каже защо. Ако и Франке като него не можеше да премине невидимата граница, щеше да разбере. А ако не беше така, щеше само да се изложи.

Франке се приближи и спря точно на несъществуващата линия, където бе спрял и Роглер. Върху лицето му се появи израз на леко стъписване, но не каза нищо, само прокара поглед наляво и надясно върху насъбралите се отсреща мъже.

— Какво, за Бога, правят? — измърмори под нос.

Каза го наистина много тихо, но изведнъж една от фигурите, която клечеше свита до огъня, повдигна глава и погледна в тяхната посока. Секунди по-късно се изправи.

Роглер леко потръпна, когато видя, че е старият абориген, с когото бе говорил преди два дни. Мъжът се приближаваше със ситни, но някак величествени крачки. След него тръгна още един от шаманите. Беше най-истинският индианец, който Роглер някога бе виждал.

Безпокойството му прерасна почти в паника, когато разбра, че двамата действително идват право към тях, а не се движат случайно в тяхната посока.

Очакваше, че аборигенът ще го заговори, но за негово учудване той се обърна към Франке. А за още по-голямо учудване Франке бе не изненадан, а направо ужасен и не можеше да го скрие.

— Знаех, че ще дойдеш — каза възрастният мъж.

Франке потръпна. За секунда изгуби непоклатимото си самообладание и в погледа му проблясна диво пламъче. В следващия миг се овладя, но не напълно. Явно вече не му се удаваше.

— Така ли? — каза той нервно. — Значи сте знаел повече от мен.

— Идваш късно — продължи аборигенът. — Може би твърде КЪСНО.

Франке нервно пристъпваше от крак на крак. Роглер разбираше колко неприятна му е ситуацията, но не бе сигурен дали не бе само заради това, че имаше свидетели.

— Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие? И какво, по дяволите, правите тук?! Това не е панаир. Съзнавате ли, че вие и странните ви приятели парализирате цял един град?

— Мнозина вече загинаха — продължи старецът, сякаш не бе чул думите на Франке.

— Загинали? От какво… — той спря по средата на думата, отмести поглед от стария и потърси светлините, които все още трескаво проблясваха над водата. — Имате предвид самолетната катастрофа. Какво общо имате вие с това?

— Моментът наближава и кръгът се затваря. Времето ще се върне в началото. Боговете преброиха звездите и всички мисли на хората вече са помислени.

— А-ха — каза Франке.

— Срокът ни почти изтече — обади се индианецът. — Моментът на Тримата е близо. Готови ли сте?

Разговорът започва да става абсурден, помисли си Роглер. Франке от едната страна и двамата шамани от другата сякаш говореха за съвършено различни неща. Но защо изведнъж изпита чувството, че само разговаряха на друг език, в който думите звучаха познато, но имаха съвсем различно значение?

— Колко време ни остава? — попита Франке.

— Колкото е нужно — отговори аборигенът. — Нито по-малко, нито повече. Той изгледа безмълвно и с пронизващ поглед Франке, после се обърна и искаше да се върне на мястото си до огъня, но Франке го спря:

— Чакайте!

Аборигенът и другарят му наистина спряха и извърнаха погледи към него.

— Моля ви, почакайте! Аз…вече не разбирам какво става… Какво е това?

— Знаеш добре — настоя старецът. — Знаеш го от самото начало. Разреши си сам да видиш и ще разбереш. Но трябва да побързаш. Вратата се отвори от това, което ти направи.

— Вратата? Какво значи това?

— Започва се — каза аборигенът. — Гледайте!

Роглер никога не разбра съвсем дали беше случайно, или в този момент наистина станаха свидетели на действието на сили, които не можеха да проумеят с човешкото си съзнание. В момента, в който старецът изговори думите, небето над Аскона и над езерото се озари от тайнствена бледозелена светлина.

От тълпата се чуха ужасени викове и зад тях избухна паника, но Роглер почти не забелязваше нищо. Стоеше като вкаменен и гледаше със смесица от възхищение и боязън това, което ставаше над главите им.

Зелени трептящи светлини пробягваха по небето, преследвани от оранжеви пламъци и пулсиращи завеси от светеща мъгла, които образуваха странни контури и форми. Очертанията на върховете бяха обгърнати в син студен огън и тук-там между небето и земята искряха тънки нишки от чиста енергия, прилични на огромна паяжина, обхващаща постепенно цялата Земя. Дъждът бе престанал. Малкото облаци, останали на небето, искряха в многоцветни светлини, идващи вътре от тях.