Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ломан спря колата доста пред оградата. Не излезе веднага, а дълго и съсредоточено гледа в тъмнината от двете страни на пътя, където проблясваха измамливите светлини, после с нескрита загриженост погледна към оградата.

— Нова е, нали?

Варщайн само кимна. Отвори колебливо вратата, слезе и потъна почти до глезен в калта. Беше студено и въздухът бе толкова влажен, че в първия момент си помисли, че продължава да вали. Ломан излезе от другата страна и даде знак на Ангелика да остане в колата.

— Чакайте тук! Ние с Варщайн ще се огледаме наоколо.

Приближиха се предпазливо към вратата. По решетката преминаваха сини искри и малки светкавици, а във въздуха се носеше лека миризма на озон. Ломан вдигна предупредително ръка, извади от чантата си химикалка и я хвърли срещу оградата. Нищо не последва. Двамата размениха погледи, Ломан вдигна рамене и силно стисна едната от пръчките на вратата.

— Дотук с предпазливостта — каза Варщайн.

— Все пак най-накрая трябва да разберем дали оградата е под напрежение или не — оправда се Ломан. Смееше се, но потреперването в гласа му издаваше облекчение. Това май беше една от идеите, които изглеждат добри само на пръв поглед.

— Доста своебразен метод за изпробване.

— Но и много ефективен — не се предаваше Ломан. — Винаги завършва с успех. А ако не, неуспехът след това никого не интересува.

Той се хвана и с другата ръка за решетката, разклати силно и за малко да падне, защото двете крила със скърцане се разтвориха. Ломан едвам запази равновесие и върху лицето на Варщайн се появи злорада усмивка.

— Май е отключена. Ще ми се да знам защо някой си прави труда да слага такава порта, а после да не я заключи — каза Варщайн и се приближи. Проследи оградата с поглед, докъдето тя се губеше в тъмнината.

— Като че ли са оградили цялата околност — измърмори Ломан и поклати неразбиращо глава. — Само че защо?

Варщайн вдигна рамене:

— В радиус от два километра няма абсолютно нищо, което си струва да бъде оградено.

— Освен един точно определен връх — добави Ломан.

— Не ставайте глупав. Кой ще огражда цял връх? — Но думите му не прозвучаха особено убедително.

Ангелика излезе от колата и се присъедини към тях. Явно бе дочула част от разговора, защото посочи наляво към една отвесна сянка на четири-пет метра пред оградата. Варщайн я бе взел за дърво. В действителност бе ръждива метална колона, на която висеше правоъгълна табела със светещи надписи на три езика:

— Карантина? — Ломан сбърчи чело в недоумение. — Що за глупост?

— Сигурно е избухнала заразна болест — предположи Ангелика.

— И откога параноята е заразна? — избоботи Ломан и тръсна решително глава. — Не, невъзможно е. Щях да чуя, ако беше нещо толкова лошо, че да отцепят цяла област заради него. Цялата история направо вони!

Той ритна силно табелата, което имаше неочаквани последствия. Целият стълб се разтресе и секунда след това металната табела падна в калта. Ломан разтвори широко очи, наведе се и най-внимателно я разгледа.

— Съвсем ръждясала. Цяло чудо е, че още висеше.

— Три години са доста време — обади се Варщайн.

— Не, не виси от три години — Ломан посочи долния десен ъгъл на табелата, в който се виждаше някаква дата. — Няма и три месеца, а изглежда като че ли е тук от четиридесет години. Той взе металния със, размаха го и в следващия миг той се изрони под пръстите му в ръждиви люспи. Журналистът гледаше втренчено.

— Но това…

— … не е нещо толкова важно в момента — прекъсна го Ангелика и посочи оградата. — Отворете вратата, ще вкарам колата вътре.

Докато тя се връщаше към автомобила, Варщайн и Ломан с общи усилия се опитаха да разтворят двете крила на портата. Като се има предвид, че Ломан за малко не падна оттатък, сега им беше доста трудно. Варщайн натисна с цялото си тегло, за да успее да раздвижи едното крило, и цялата конструкция така силно изскърца, че сигурно се е чуло от другата страна на планината.

Дишайки тежко, той се отдръпна и внимателно се вгледа във вратата. През това време Ангелика вкарваше колата през пролуката. Пръчките на решетката, дебели колкото малкия пръст на ръката, бяха напълно ръждясали. Пантите имаха вид, който караше Варщайн неволно да се пита как цялата конструкция още не е рухнала под собственото си тегло. Имаше и още нещо странно и обезпокоително: бе почти сигурен, че преди малко оградата не бе в такова лошо състояние.