Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Нищо — отговори Варщайн. — Нищо, от което да ви е страх.

Той протегна ръка към танцуващото ято светлини и отново изпита лекия гъдел, който сега се разпростря по цялата му ръка и внезапно избухна като силна болка в рамото. Варщайн отскочи с вик назад и се хвана за ръката.

— Какво ти е? — попита Ангелика.

Той бе твърде шокиран, за да отговори. Болката не бе най-лошото. Бе силна, но кратка. Не трябваше да изпита болка, не и в тази Вселена от мир, откъдето идваше светлината.

Предпазливо отново протегна ръка към танцуващата светлина. Този път болката дойде светкавично. Не бе толкова силна като първия път, може би, защото я очакваше. Въпреки това изпита дълбок ужас.

— Да, може би сте прав — обърна се той към Ломан, но без да откъсва поглед от центъра на пулсиращата светлина. — Трябва да тръгваме.

И той докосна Ангелика по рамото, за да и напомни, че трябва да тръгват.

Светлината се промени. Не стана нито по-интензивна, нито пък нещо в цвета и се промени, но вече не бе така нежна и закриляща, а студена и някак обезпокояваща.

— Веднага се махайте оттук! Бързо! — Гласът на Ломан звучеше много изнервено, но Варщайн вече не можеше да бъде заразен от неговата нервност. Отстъпи крачка назад и лекичко дръпна Ангелика, но тя се възпротиви.

— Не! Още не искам да тръгвам!

Светлината примига. Цветът се промени от нежно зелено в студено синьо. Пулсиращата сърцевина се превърна в зееща пукнатина, от която вместо светещи звезди извираха безформени сенки с ужасяващи цветове и страховити движения. Всичко вече бе друго. Светлината се бе превърнала в сенки, мирът — в страх. Изведнъж светлината вече не го изпълваше с покой, а със страх. С вик на ужас пусна Ангелика и с олюляващи се крачки тръгна назад.

Една от малките звезди го последва. Когато го докосна бе пареща и при допира от якето му изхвръкнаха искри. Малко след това се разнесе лютив дим и той изпита парлива болка, толкова силна като че ли бе докоснал нажежено желязо.

Ангелика също изкрещя и хукна. Там, където досега около тях имаше светлина, се бе настанил мрак. Вратата към Рая се бе превърнала в зееща рана, от която изпълзяваха безформени ужасни Неща, чудовища, чиито тела Варщайн не можеше да различи, не искаше да различи, за да не изгуби разсъдъка си.

Върху него се спускаха все повече светещи кълба. Ослепял от болка и страх, успя да стигне до колата. Около нея също танцуваха множество светлини, оставяха следи от изгорено върху метала и почерняха стъклата. От гумите се носеше смрадлив пушек.

Той отчаяно дръпна вратата и влезе вътре. Няколко искри влязоха заедно с него, прегориха на няколко места арматурното табло и подпалиха седалките. Той загаси огъня с голи ръце, включи двигателя и потегли.

Не виждаше почти нищо пред себе си. Светлината бе станала толкова ярка, че очите му сълзяха. Върху калния път едвам можеше да управлява колата. Воланът толкова силно подскачаше под ръцете му, че му бе необходима всичката му сила, за да го държи.

Сред хаоса встрани от колата изникна сянка. Варщайн натисна рязко спирачката и за малко не се заби във волана. Предната врата се отвори и Ангелика се вмъкна с последни сили. При вида и Варщайн се изплаши. Косата и дрехите и висяха в безпорядък, върху едната и буза се издуваше голям мехур от изгорено. По лицето и бе изписан дълбок ужас. Дясната и ръка бе сериозно наранена, защото не я движеше, а я държеше плътно прилепена до тялото. Той посегна да и помогне, но тя тръсна отривисто глава:

— Ломан…Някъде там е…Вдясно!

Варщайн натисна педала на газта. Гумите потънаха в меката кал и колата силно се разклати настрани, без да помръдне от място. В следващия миг обаче потегли в обратната посока — право към центъра на светлината. Варщайн отчаяно въртеше волана, натискаше ту съединителя, ту спирачката и газта и твърде късно забеляза движението от другата страна на автомобила.

Нещо се блъсна с глух удар в колата и му се стори, че чу вик. Една сянка отхвръкна и падна на земята. Беше сигурен, че е блъснал Ломан.

Но се лъжеше. Още докато с ужас се взираше навън и се опитваше да определи мястото, където бе паднала сянката, вратата до Ангелика се отвори и Ломан се вмъкна вътре.

— Тръгвай! — изкрещя той. — Карай, бързо!

Той почти се задъхваше, а видът му бе още по-плачевен от този на Ангелика. Целият бе в кал и осеян с малки кървящи рани.

Варщайн не го погледна. Ломан бе оставил вратата отворена и зад него имаше… имаше нещо. Варщайн не можеше да определи какво точно беше, нито в момента, нито по-късно, когато си спомняше за това. Бе Нещо, ужасна креатура, припълзяла от измеренията на Безумието в едно разпадащо се Настояще. Отвратителното Нещо без тяло и очертания се приближаваше към колата, за да ги убие само с присъствието си. Варщайн натисна педала на газта до долу и този път колата потегли.