Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— И после? Искам да кажа, как е долу при върха?

— Представа нямам — призна си Варщайн. — Когато последния път бях тук, долу нямаше нищо. Освен тунела, разбира се, и железопътната линия. Но нямаше ограда.

— Щом са преградили пътя, който води към върха, значи ще охраняват тунела още по-добре — каза Ангелика. — Дори може би вече ни очакват.

Бъди сигурна, помисли си Варщайн. Тази преграда бе последното доказателство, че въпреки всичко продължаваше да подценява Франке. Дори и да не очакваше, че ще се доближат до върха от тази страна, той просто се бе подготвил за всякакви изненади. Варщайн бе абсолютно сигурен, че нямаха никакви шансове да влязат незабелязани в тунела. Но и не искаше.

— Нека просто да изчакаме и да видим какво ще се случи — предложи Ломан — и чак в краен случай да импровизираме. Аз съм добър в импровизациите, нали вече ви казах?

— Няколко пъти — каза Варщайн. Превключи на по-ниска скорост и внимателно подаде газ, за да заобиколи купчина дребни камъни, довлечени вероятно от дъжда до средата на пътя. В следващия миг се чу глух удар в каросерията, фордът изскърца и за секунда Варщайн щеше да изгуби контрол. Псувайки силно, той се бореше с подскачащия волан и накрая с мъка успя да овладее колата.

Ломан го погледна изкосо и погледът му казваше какво мисли за шофьорските му умения, но прояви дипломатичност и замълча. С треперещи пръсти запали цигара и посегна към радиото, може би просто, за да намери занимание на ръцете си. — Ако поне това чудо работеше… Хей! Работи!

От високоговорителя наистина се чуха скърцащи и стържещи звуци. Ломан трескаво завъртя копчетата и накрая намери някаква станция, която прилично се чуваше. Само че не се разбираше. Чуваха ясен женски глас, който говореше на съвършено непознат за Варщайн език.

— Какво е това? — попита объркано Ангелика.

Варщайн вдигна рамене, но Ломан остана със зяпнала от изненада уста и цигарата падна от устата му.

— Не, не може да бъде!

— Какво не може да бъде? — попита Ангелика.

— Това… това е корейски! Абсолютно сигурен съм!

— Говорите ли езика? — попита Ангелика.

— Не. Но съм бил два пъти в Сеул и достатъчно съм слушал, за да мога да го различа. — Той се наведе и вдигна цигарата си от пода.

— Може ли някой да ми обясни как така в Швейцария изведнъж можем да приемаме корейски предавател?

— Сигурно радиото е много специално — отвърна нервно Варщайн. Никой обаче не се засмя на плитката шега и след малко той добави: — Сигурно се дължи на този странен феномен.

— Корея се намира в другия край на света — припомни Ломан.

Варщайн вдигна рамене:

— Радиовълните понякога се държат много странно… Особено при необичайни атмосферни условия. Това поне звучеше по-убедително от шегата преди малко, но Ломан не реагира. Пресегна се отново към копчето и зашари по скалата. Гласът от другия край на света заглъхна в шумове.

— Да видим… Може пък сега да хвана Радио Ереван.

Фаровете осветиха нещо на пътя пред тях. Варщайн превключи на първа, но после видя, че нещото бе отскубнал се храст. Сухите клони изпращяха като стъкло под гумите. Пътят стана чувствително по-добър. Вече не бе покрит с коварния нанос, а с груб чакъл, в който гумите намериха добра опора. Видимостта също не бе така лоша като допреди малко. Варщайн шумно пое дъх и увеличи скоростта.

Ломан отново бе намерил станция, този път явно не от другото полукълбо. Звукът не беше много добър и долавяха само откъслечни фрази, но дикторът без съмнение говореше немски.

— Опитайте се да го настроите по-добре — помоли Ангелика.

— А какво мислите, че се мъча да направя? — попита раздразнено Ломан. — Проклета кутия! Хайде, говори по-разбрано!

„…в момента от нашия кореспондент в Милано“ — каза радиото. „Сега включваме програма от студиото, за да научим нови подробности за странните феномени, които се наблюдават от половин час в небето над Тесин и части на Северна Италия.“

— А-ха! — ухили се Ломан. — Проработи! Нали ви казах, че съм гений в импровизациите.

— Тихо! — прекъсна го Ангелика. Тя се пресегна през него и увеличи звука. — Слушайте!

„Междувременно спешно съобщение — каза говорителят. — Търси се господин Франк Варщайн, в момента на път в Северен Тесин с бял автомобил Форд.“

— Какво-о?! — Ломан подскочи. — Но това…

— Тихо! — прекъсна го остро Варщайн. Натисна силно спирачката и колата подскочи и спря.

„Умолява се господин Варщайн спешно да се свърже с господин доктор Франке. Неговият телефонен номер е закодиран под номер едно в запаметяващото устройство на телефона в автомобила.“