Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Прекрасно — прошепна Варщайн. — А сега да ни каже поне как да включим проклетото нещо!

„В случай, че апаратът е повреден — продължи говорителят, — ето още веднъж кодовият номер: седем, три четири…“

Краят на изречението заглъхна в силен пукот. Варщайн гневно вдигна поглед, но ръцете на Ломан бяха далеч от радиото.

— Невинен съм! — увери го той. — Честна дума! Не бях аз!

— Да, да. Съжалението е ясно изписано върху лицето ви! — каза ядосано Варщайн.

— Има ли значение? — Ломан полагаше големи усилия да изиграе ролята на обиден. — Не съм пипал радиото. Но, моля, ето, ще се опитам да го намеря отново.

Варщайн гневно стисна устни. Ломан, разбира се, не беше виновен. Но бе бесен от яд и той се явяваше чудесна цел, върху която да излее лошото си настроение. Грабна телефона, повъртя го малко в ръце и го върна на мястото му.

— Дали не е нов номер? — попита Ангелика.

— Със сигурност е — увери я Ломан.

Варщайн не му обърна внимание.

— От Франке? — Той поклати убедително глава. — Едва ли. Мисля, че постепенно започва да разбира какво става. Проклятие! Без номера нямаме никакъв шанс да се свържем.

— Ако наистина е сериозно, ще повторят съобщението — каза Ангелика. — Но още не му вярвам.

— Е, в такъв случай сме двама — обади се Ломан.

Варщайн сърдито го погледна и той побърза да потърси нова станция. Намери една, която в момента излъчваше музика, но звукът бе много чист. Лале Андерсен пееше легендарната „Лили Марлен“.

— Да продължавам ли да търся?

— Недейте — каза Варщайн. — Сигурно скоро ще кажат новини.

— Сигурно всички станции говорят за светлините — предположи Ангелика. — Може да разберем нещо повече.

Варщайн забарабани нервно по арматурното табло. Съобщението го бе развълнувало повече, отколкото му се искаше да признае. Щом Франке така явно го издирваше, сигурно вече е доста отчаян. Каквото и да ставаше от другата страна на Гридоне, бе много по-страшно от няколкото светлини в небето.

Носталгичният запис свърши и се чу гласът на говорител: „Това беше Лале Андерсен с любимата и песен за Лили Марлен. С тази песен днес поздравяваме всички наши смели другари в открито море. А сега новини от света.“ Варщайн примига, Ангелика също изглеждаше объркана. „Както съобщава Райхсминистерството, маршът на нашите войски на Източния фронт продължава неудържимо. Войниците ни вече са на по-малко от сто километра пред Москва и се очаква градът да падне в най-близко време въпреки упоритата съпротива на комунистическите партизани.“

— Мо-о-ля?! — простена Ломан. Лицето му бе изгубило всякакъв цвят. Той гледаше втрещено радиоапарата. „И от вътрешния фронт новините са добри — радиото продължаваше да съобщава за събития, станали преди петдесет години. — През цялата изминала нощ британската военна авиация се опитваше да бомбардира цивилното население по северно германското крайбрежие. Благодарение на съпротивата на нашите смели изтребители след големи загуби нападателите трябваше да се оттеглят, без да са изпълнили задачата си. Това коварно нападение още веднъж доказва, че…“

— Това е някаква шега, нали? — прошепна Ангелика. — Някакво… някакво предаване за миналото, а?

— Не — каза Варщайн. — Това са новини отпреди петдесет години. Слушаме ги сега.

Никой не каза нищо. Няколко минути и тримата седяха неподвижно и слушаха говорителя, който съобщаваше за нови победи във война, която бе изгубена преди петдесет години. Накрая пуснаха отново музика — валс от Франц Лехар, запис върху лакова грамофонна плоча на Симфоничния оркестър на Берлинското Радио. Ангелика изключи радиото. Никой не се възпротиви, макар да знаеха, че сигурно нямаше да го намерят отново. Чутото ги бе изплашило.

— Господи, какво става? — попита Ломан. Хвърли цигарата си през прозореца и веднага запали нова. — Не е възможно! Нали не слушахме новини отпреди петдесет години? Кажете не, за Бога!

— Ами ако беше точно така? — попита Варщайн.

— Но това е изключено! — не се предаваше Ломан. Гласът му бе станал писклив и той бе на прага на истеричен изблик.

Варщайн не каза нищо. Беше му жал за него. Може би едва сега започваше да проумява в какво се бе забъркал. Без да каже дума, включи на скорост и потегли.

Десетте минути, които спомена Роглер, се превърнаха в един час. През цялото време Франке почти непрекъснато бе говорил по телефона и излезе само веднъж от колата, за да му съобщи, че хората в Порера все още се бореха с техническите проблеми и ще трябва още малко да почакат, докато дойде хеликоптерът.