Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Роглер използва времето, за да помогне, където може. Точно както бе предвидил, нямаше кой знае колко неща за организиране. Връзките бяха прекъснати, а да се придвижи човек по улиците вече бе съвсем невъзможно, защото движението окончателно бе задръстено от автомобили. Дори и да разполагаха с достатъчно полицейски коли и линейки, за да се погрижат за всички ранени, те щяха да спрат някъде по улиците, без да могат да помръднат оттам.

Въпреки това имаше да свърши куп неща. Наоколо лежаха десетки ранени — слава Богу, леко! — и макар че не бе в униформа, бързо се разчу кой е и скоро се видя заобиколен буквално от стотици истерични туристи и местни хора, които молеха за помощ, искаха да видят нещо или просто бяха любопитни. Накрая вече се предаде и избяга в автомобила при Франке.

Той вършеше това, което не бе преставал да прави през цялото време — телефонираше. Но когато Роглер влезе в колата, бегло се обърна към него, усмихна му се и посочи с ръка мини бара. Роглер отказа. Чувстваше се уморен до смърт и с изцедени сили и искаше главата му да е бистра. Сега повече от всякога.

— Имаме късмет — каза Франке и окачи слушалката. — Оправили са единия от хеликоптерите. След пет минути ще е тук. Той отвори мини бара, сипа си коняк и за пореден път изгледа въпросително Роглер.

— Благодаря, мисля, че е по-добре да съм трезвен.

— Че кой ви е казал да се напивате? — засмя се Франке. — Макар че идеята никак не е лоша. Кой знае дали скоро ще имаме възможност за това. Той вдигна чашата си срещу Роглер, изпразни я на един дъх и я остави.

— Не ви разбирам, Франке. Само преди няколко часа ми разказахте как идва краят на света, а сега си седите тук, сякаш нищо не се е случило.

Знаеше, че не бе справедлив. Ядът му нямаше никаква основателна причина. Но от друга страна не за първи път разбираше колко облекчаващо може да бъде да си несправедлив към някого.

Франке остана съвършено спокоен.

— И какво според вас трябва да направя? Да намеря парче ламарина и електрожен и да направя капак, с който да покрия дупката?

— Например — съгласи се Роглер. Тих вътрешен глас му пошушна, че е на път да се представи като пълен глупак, но това не го развълнува особено. — Искам да кажа, …хм-м-м, трябва все пак нещо да направите.

— И какво да бъде то?

— Откъде, по дяволите, да знам?! Да не би аз да съм ученият тук?

— Трябва ви магьосник, Роглер, а не учен. Все ще измислим нещо, но ако очаквате чудеса, по-добре се обърнете към господата отсреща. Може да направят нещо повече.

Картината отсреща продължаваше да е все така странна и непонятна, както преди. Дори може би още по-странна. Почти стотината напълно различно облечени фигури сякаш изобщо не се бяха помръдвали от местата си. В сравнение с претъпканата улица от тази страна гледката бе почти абсурдна. Може би затова изминаха няколко минути, преди Роглер напълно да осмисли думите на Франке.

— Чакайте, да не би наистина да смятате, че онези там имат нещо общо със случката?

— Вече не знам какво да мисля, Роглер — призна Франке. Гласът му звучеше уморено и малко отчаяно. — В момента дори не съм сигурен дали трябва да ги помоля за помощ, или да наредя да ги застрелят.

Роглер се направи, че не чува последната част от изречението.

— Да ги помолите за помощ ли?

— Учудва ли ви? — Франке се засмя, протегна ръка към мини бара, но веднага я дръпна, без да го е докоснал. — Ако знам, че ще помогне, бих обиколил на куц крак някой кръстопът или бих ял крака от жаби в полунощ.

Телефонът иззвъня. Франке вдигна и няколко секунди слуша, без да каже нищо.

— Добре, прието. Не се намесвайте, само наблюдавайте. Идвам. Той окачи слушалката. Върху лицето му се четеше израз на леко облекчение.

— Варщайн. — Хванали са го?

— Да. Или по-точно казано не. Но знаем къде е и няма нужда повече да го търсим. Сам идва към нас. — Той се наведе да погледне през прозореца и отвори вратата. — Хайде, Роглер. Хеликоптерът вече каца.

Роглер изпита невероятен ужас, когато излезе зад Франке от колата.

— Да не би да наредихте да кацне тук?!

— Имате ли по-добра идея?

Шумът от приближаващия се хеликоптер потвърди опасенията на Роглер.

— С колата не можем да излезем от града, пеш също. Освен това в момента всяка минута е ценна.

Последните думи Франке трябваше да изкрещи, за да надвика хеликоптера. Роглер инстинктивно сви глава между раменете и погледна нагоре. Макар че предполагаше какво ще види, изтръпна до мозъка на костите.