Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Страхувам се, че ще трябва да съм настоятелен — каза Франке.

— Но нали сам виждате какво е положението тук! — избухна Роглер. — И сигурно в целия град е така! Ранените сигурно са сто.

Франке го прекъсна с отривист жест.

— Мислех, че сте разбрал, Роглер.

— Какво да съм разбрал?

— Че вече никъде не можете да отидете без мен. Наистина ли мислите, че ще ви оставя да се разхождате нагоре-надолу с това, което вече знаете?! Не може да сте толкова наивен.

Роглер стоеше като втрещен.

— Момент, момент… Да не искате да ми кажете, че съм ваш пленник?

— Не ставайте глупав! — въздъхна Франке. — Макар че в известен смисъл имате право. Но от днес сте посветен във важна тайна, независимо дали това ви харесва или не. И затова не сте напълно господар на себе си.

— За това никога не е и ставало дума! — възмути се Роглер.

— Е, сега вече сте наясно. И освен това…, ако ще ви утеши — имам нужда от помощта ви.

— От моята помощ?

— За Бога, нужна ми е и най-малката подкрепа, която мога да получа! Трябва да намерим Варщайн и вие ще се заемете с това.

— Защо е толкова важен този човек? — попита Роглер.

Но не получи веднага отговор, Франке гледа известно време в празното пространство край него и преди да заговори, Роглер изведнъж проумя, че и ученият бе толкова безпомощен и объркан като него.

— Не знам — призна той. — По дяволите, предавам се, вече нищо не разбирам!

— Този Варщайн сигурно знае нещо — каза Роглер и посочи езерото, града и небето над тях — …за това, нали?

Франке се усмихна.

— Виждате ли? Ето, затова казах, че имам нужда от помощта ви. Бъдете разумен.

Роглер изобщо не бе сигурен дали иска да бъде разумен. Бе разгневен и гневът му не бе отправен само към Франке, а и към самия него. Разбира се, Франке беше прав — можеше да се сети, че след посещението в Порера не може просто да подхване следващата си задача и да се държи сякаш е ходил да разгледа аерогара или печатница.

— Дайте ми десет минути — помоли той. — Само да разпоредя най-важните неща.

— И без друго ще трябва да почакаме, докато дойде хеликоптерът. Както изглежда, трудностите не са само с радиостанциите. Мога ли да ви имам доверие?

— Да, можете — обеща Роглер.

— Всъщност би трябвало да сме мъртви — каза Ломан. Гласът му трепереше и усмивката върху лицето му бе доста измъчена. В средата на челото му като червено око на циклоп се издуваше огромен мехур от изгорено, а кожата му бе не бледа, а сива. В очите му проблясваше пламъче на лудост и издаваше колко му е трудно да запазва външно спокойствие.

Варщайн не каза нищо и продължи съсредоточено да следи пътя, който вече не виждаше, а просто налучкваше.

— За моя вкус всичко беше доста неприятно — обади се Ангелика.

— За моя също — съгласи се Ломан. — Вижте само колата — тия чудесии са прегорили метала!

— Нищо не разбирам — прошепна Ангелика. Вдигна ръка и опипа мехура върху бузата си. — Отначало беше… толкова… мирно. А после…

Варщайн продължаваше да мълчи, този път по друга причина.

Явно Ангелика не бе забелязала отвратителното същество, което преследваше Ломан, и реши, че е по-добре да не споменава нищо. По някакъв странен начин, който все още не бе успял да проумее, всичко, което стана навън, бе свързано с техните усещания. Светлината излъчваше мир, докато Ангелика бе сама вътре в нея. Не бе сигурен дали той или Ломан отвори вратата в другата посока. А може би и не искаше да разбира.

— Боли ли? — попита той.

Ангелика отново прокара пръсти по бузата си и поклати глава.

— Не. Не много. Надявам се, че няма да остане белег.

Сигурно няма, помисли си Варщайн. Мехурът не бе чак толкова страшен, както изглеждаше в първия момент. Той откъсна за секунда поглед от пътя, усмихна се на Ангелика и когато тя сне ръка от раната, той видя само едно зачервено петно, голямо колкото монета. До утре сигурно щеше да изчезне.

— Само драскотина — успокои я той.

— Да ви имам грижите — изхленчи Ломан. — Колко ще пътуваме още, по дяволите?

— Не знам колко път има още до „при дяволите“ — отговори Варщайн. — Но до върха не е много.

Не знаеше дали е така, бе изгубил всякаква представа. Искаше единствено да не говорят за преживяното. Само допреди няколко часа щеше да се изсмее на подобно твърдение, но сега вече знаеше, че има неща, които могат да станат действителни, ако се говори за тях.

— Може би десет минути.

Ломан го погледна недоверчиво. Бяха спирали за малко, за да се погрижат за раните си, но откакто бяха потеглили отново, не бе изминало много време. Дори не толкова, колкото бе казал преди това Варщайн, когато превалиха прохода. Но може би схвана защо Варщайн каза така и замълча.