За Роглер беше някакво малко чудо, че досега паниката не бе взела жертви. Странното явление не бе продължило дълго. Макар че докато траеше, му се стори, че крайбрежната улица се бе превърнала в ад от писъците, шума, препъващи се и падащи хора и борещи се тела, в действителност изминаха само няколко минути, докато хората разберат, че светлините в небето не ги заплашват. Но тези няколко минути бяха наистина кошмарни.
В последните мигове той дори не разбра какво точно става. Човешката маса го бе притиснала до стената и накрая се озова на земята. Когато успя по някакъв начин да се поизправи и да се огледа наоколо, най-лошото вече бе минало. Улицата все още бе пълна с хора и Роглер с ужас установи, че много от тях се търкаляха по земята, свити от болка. Повечето обаче се бяха разпръснали. Останалите се грижеха за ранените или просто стояха наоколо и се взираха в небето.
Над купола на върха се гонеха красиви цветове, сенки, облаци светлина и блестящи кълба чиста енергия и изчезваха също толкова бързо, колкото бързо се появяваха. Гледката не можеше да бъде описана с думи, бе невероятно красива и в същото време страховита. При съзерцаването и Роглер се изпълваше от дълбок, всеобхватен мир и безкраен страх. Сякаш в това, което ставаше над главите им, бяха събрани всички възможни усещания, готови да дадат на всекиго онова, от което има нужда.
С много усилия успя да откъсне поглед и да разгледа какво става около него.
Картината на улицата не се беше променила, също и тази от другата страна на стената. Мъжете там продължаваха да стоят и седят неподвижно един до друг или вършеха това, за което бяха дошли. За тях това, което ставаше по небето, сякаш не съществуваше.
Роглер се огледа за Франке и го откри при колата. Бе приведен наполовина вътре и говореше по телефона, ръкомахайки силно. Роглер не можеше да види лицето му, защото бе с гръб, но стойката на тялото му издаваше напрежение. След кратко колебание отиде до него. За негова изненада Франке го поздрави с лека усмивка и продължи да говори още две-три минути. Накрая окачи слушалката и се обърна към него.
— Е, какво мислите за това горе?
Роглер погледна към небето.
— Въпросът според мен трябва да гласи: Какво мислите вие! Опита се да се засмее, но смехът му прозвуча нервно — като признание за слабост, която до този момент сам не съзнаваше.
— За това ли? Не знам. — Франке вдигна рамене.
— Като учен напоследък твърде често произнасяте тази фраза. — Думите на Роглер прозвучаха малко като упрек и в известен смисъл бяха точно това. След събитията от деня понасяше Франке по-зле от всякога, но това не променяше факта, че той бе учен, човек от гилдията на онези, които всичко знаеха и всичко можеха. Франке се засмя.
— И ще го чувате все по-често, страхувам се. Знаете ли по какво се различаваме ние, учените, от останалите хора? По това, че не знаем нищо за много повече неща, отколкото обикновените хора. — Той погледна с присвити очи към наклякалите фигури отсреща. — Иска ми се само да знам какво, по дяволите, правят онези там?
Роглер го погледна объркано. Не бе минал и един час, откакто Франке му обясни, че идва краят на света, а сега си блъскаше главата над глупостите на няколко луди. Някой го докосна по рамото. Беше младият полицай, с когото, преди бе говорил. Изглеждаше още по-смутен и имаше рани по себе си, макар и леки.
— Да?
— Имаме нужда от помощта ви, господин капитан. Има доста ранени.
— Извикайте линейка — отговори остро Роглер. — Дори не една, а няколко.
— Опитах вече, но радиостанциите ни не работят.
Роглер преглътна острата забележка, която му бе на езика. Не можеше да промени нищо, но младият полицай явно имаше нужда не от помощ, а от някой, с когото да поговори.
— Можете да ползвате телефона в колата ми — каза Франке, преди Роглер да е отговорил. — Все още работи. Е, не много добре, но върши работа.
Докато полицаят телефонираше, двамата се отдалечиха на няколко крачки от колата. Франке неволни сниши глас, макар че около тях нямаше никой, който можеше да чуе разговора им, а камо ли пък да разбере нещо от него.
— Трябва да се върнем в Порера. Горе е настанал някакъв ужас. Всички компютри и почти всички свръзки са вън от строя.
Роглер имаше чувството, че това е само по-малката част от лошите вести, които му бе подготвил Франке. Вече го познаваше достатъчно добре, затова си спести въпроса. Вместо това поклати глава.
— Невъзможно е да напусна града. А и едва ли бих ви бил от полза, по-скоро ще ви преча.
Читать дальше