Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Ангелика спря колата няколко метра зад вратата и отвори предната врата до себе си, без да се премести отзад. Ломан последва мълчаливата покана. Заобиколи и седна на задната седалка. Тайничко се радваше, че някой го е сменил. Последните часове бяха наистина много уморителни.

Варщайн изпита облекчение, когато влезе в колата, но не само заради студа. С всеки изминал момент се чувстваше все по-неуютно. Светлините в небето бяха само началото. Нещо щеше да се случи, и то скоро. Дори може би вече се случваше.

— Колко път имаме още? — попита Ломан.

— Един час — отговори Варщайн. — Приблизително. Освен, ако не се появи друго препятствие.

— Или още някоя изненада — добави Ломан. Погледът му непрекъснато шареше наоколо, опитвайки се да различи нещо в тъмнината встрани от пътя. Изглеждаше доста нервен.

— Дотук никой не се опита да ни спре — обади се Ангелика.

— Точно това ме притеснява — отвърна Ломан. — Някой си е направил толкова труд да не допусне нежелани посетители, а ние просто си влизаме ей-така, без никакви проблеми. — Той тръсна глава и изкриви лице: — Нещо не е наред!

С това му заключение и Варщайн бе съгласен. Все още му бе трудно да повярва, че някой ще е заградил цялата тази част на планината, за да скрие нещо от хората.

— Там отпред! — каза изведнъж Ломан, сочейки вдясно от пътя.

Варщайн веднага видя какво бе открил. Пред тях имаше изоставена кола. Предната дясна гума бе излязла от пътя и явно автомобилът бе безнадеждно затънал в калта, защото наоколо нямаше и следа от шофьора. А освен това не бе и обикновен автомобил, а тъмнозелен военен джип с черен брезентов гюрук. И още нещо бе странно: нямаше никакви отличителни знаци — нито на държавата, нито пък регистрационен номер. Ломан и Варщайн си размениха многозначителен поглед и слязоха. Ангелика остана в колата. От напрегнатото изражение върху лицето и личеше, че и на нея гледката никак не и харесваше.

Приближиха се предпазливо до джипа. Ломан непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, а Варщайн заобиколи отдалеч колата. Сега видя защо бе изоставена. Колелото не просто бе затънало в калта, а бе направо счупено.

— Странно — прошепна Ломан. Приближи се бавно, взирайки се внимателно в джипа, но по някаква причина не се престрашаваше да го докосне.

Чак след известно време Варщайн реагира на забележката му.

— Кое е странно? Журналистът посочи счупеното колело.

— Това не може да се случи. Тези автомобили са създадени точно за такива непроходими терени и не се трошат, като попаднат в някаква си дупка на пътя.

Да, разбира се! Чак сега Варщайн забеляза в какво жалко състояние се намираше джипът. Боята навсякъде се лющеше и отдолу се показваше червеникаво-кафяв, разяден от ръждата, метал. Предното стъкло бе напукано, а гюрукът висеше на парцали.

— Господи, това преди малко не беше така! — в гласа на Ломан личеше ужас.

— Кое? — попита Варщайн, макар че много добре знаеше какво има предвид.

— Колата — каза нервно Ломан. — Покривът, стъклото и… и всичко. Не беше толкова зле.

— Може би вече стоим от доста дълго време? — Варщайн дори не намери сили да се засмее на собствения си въпрос, а Ломан въобще и не реагира. Протегна ръка към колата, но я дръпна, без да я е докоснал. — Да изчезваме! Варщайн се обърна към тяхната кола и замръзна на място.

На няколко метра пред тях сияеше пулсираща светлозелена светлина. Нямаше определена форма, но представляваше някаква субстанция, която му бе трудно да определи и го изпълваше със смътно чувство за опасност. Сякаш нещо в него усещаше, че светлината не е толкова безобидна, както изглежда.

— Мили, Боже, какво е това? — прошепна Ломан.

И той бе се заковал на място, но Варщайн го виждаше само като размита сянка в море от светлина. Може би нещо не от нашия свят, помисли си Варщайн. На глас каза:

— Не знам, но по-добре…по-добре да бъдем предпазливи.

Вратата на колата се отвори и шумът го накара да погледне нататък. Ангелика идваше към тях с бързи крачки. Варщайн искаше да извика нещо, за да я предупреди, но се спря, като видя изражението върху лицето и.

Очите и сияеха. Откакто върху небето бе започнала тази игра на цветове и светлини, тя не се и стараеше да скрива въодушевлението си. Сега обаче изглеждаше наистина като омагьосана. На две крачки от Варщайн тя спря, защото той с разперени ръце и препречи пътя.

— Какво…какво е това? — изрече тя шепнешком. — Прекрасно е! Прекрасно?

Варщайн се вгледа в пулсиращата светлина. Бе странно и по някакъв начин впечатляващо, но нямаше никаква естетическа стойност. И далеч не беше прекрасно.